Червената лястовица [bg]

Те започваха да се опознават. При последните няколко срещи бяха разговаряли, и то истински, естествена еволюция след толкова време, прекарано заедно. Доминика оценяваше Нейт като честен, естествен, интелигентен. Той не беше некультурный. Беше… ами, просто беше американец. Неговите коментари за живота му в Москва бяха уклончиви и, разбира се, че такива би трябвало да бъдат — той криеше факта, че е бил водещ агент на руска къртица. На Доминика не ѝ пукаше особено от коментарите му за Русия, макар да знаеше, че и тя самата чувства нещата почти по същия начин. Хайде да започваме, казваше си тя. Трябваше да прекарва повече време с него, да продължи да се концентрира върху навиците и стереотипите му. Трябваше да определи кога той действа оперативно.

Доминика усещаше напрежение. Ако скоро не се стигнеше до пробив, при положение че центърът и Волонтов постоянно я притискаха, дали не трябваше да обмисли физически подход? Нельзя! Не трябва! В никакъв случай! Той беше привлекателен, откритостта и хуморът му бяха очарователни. Но забравӰ за това!

Колко срещи бяха имали вече? Нейт предвкусваше момента, в който отново щеше да види Доминика, но не беше убеден, че би могъл да я убеди в каквото и да било. Тя беше неподатлива. Сблъсъкът със стотици преследващи коли в Москва не бе успял да го обърка, но се притесняваше как да определи какво ще я мотивира. Ако тя имаше оперативна легенда, Нейт не бе успял да я идентифицира. Изглеждаше така, сякаш бе дошла в Хелзинки просто да натрупа опит, а това не се връзваше. Връзката със СВР беше важна, аспект, който би могъл да я превърне в полезна мишена за вербуване. Скоро трябваше да се справи с тази ситуация или Форсайт щеше да стане нетърпелив, а Гейбъл щеше да му срита задника.

Имаше и нещо друго. Той можеше да гледа лицето ѝ с часове. Исусе, чуй се само! Концентрирай се върху развитието, върху оценката, върху това, което може да я мотивира да действа по определен начин. Те вече разговаряха по-спокойно дори и когато бяха в несъгласие. Тя се разгорещяваше и ставаше дребнава, когато той засегнеше Русия, ясно го виждаше, но също така имаше и чувството, че неохотно се съгласява с него на моменти. Тя не вярваше изцяло на пропагандата. Може би това бе начало? Може би не.

Той се погледна в огледалото и си среса косата. Тази неделя я бе поканил на обяд в малък битов ресторант в Пихлажисто, община на пресечката на метрото на североизток от града. Доминика се бе съгласила да се срещнат там. Преди няколко седмици Арчи го бе предложил като отдалечено и закътано местенце. „Там няма да се натъкнем на никакви руски приятелчета — каза той. — Един от нас ще я наблюдава във влака, другият ще покрива теб.“

Нейт навлече импрегнирано яке над пуловера и кадифените си джинси. Носеше обувки с дълбоки грайфери. Напусна апартамента и тръгна по стъпаловидния маршрут на пометените улици на Круунунхака, после покрай замръзналия бряг, а после пое по истинския си маршрут, след като се убеди, че е съвсем чист. В другата част на града Доминика също се гледаше в огледалото, отворила широко сините си очи. Не използваше парфюм, но среса косата си за десети път с талисмана от костенуркова черупка. Беше готова да излезе от апартамента и да вземе метрото. Хвърли кос поглед през прозореца към улицата отдолу. Чакаше с нетърпение да разговаря с него, да се препират и всеки път да научава малко повече.

Носеше поло пуловер и жакет от туид над вълнени панталони, за да ѝ е топло, и ниски удобни обувки. Завърза един шал около главата си като някоя стара бабушка, някоя бабка, излезе от апартамента и заключи вратата. Слезе долу в сутерена на блока и мина през мазетата и през парното помещение. Малък коридор я отведе до прозорец с дебела метална решетка, поставен високо в стената, нещо, което Доминика бе открила преди няколко седмици. Изглежда, някога тук е имало улей за сипване на въглища, отдавна неизползван. Беше ѝ отнело почти час да откърти заключената с катинар решетка преди две седмици. Тези проклети неща не са лесни, особено при положение, че имаш само един импровизиран шперц, направен от фуркет. Доминика натрупа кашони, качи се и се провря през прозореца. Страхотен старт за среща, каза си тя, мислейки за това, че ще го види отново.

Затвори решетката и пристъпи по алеята, вглеждайки се в закритите с пердета прозорци. Нищо. Тръгна тихо по алеята, промъкна се между един паркиран пикап и метален контейнер за смет, прекачи се през ниска тухлена стена и излезе на градската улица. Вече беше на една пресечка от нейния блок. Яката на палтото ѝ бе вдигната и шалът скриваше чертите ѝ. Тръгна небрежно към следващата пресечка на запад, проверявайки за повтарящи се лица, като пресичаше улицата и се оглеждаше и в двете посоки. Влезе в комплекса „Кампи“, мина през търговския център, спря до една книжарница, огледа се за опашки, после се насочи към входа на метрото. Застана неподвижно на бавно слизащия ескалатор, възползвайки се от рефлекторните прожектори по модните постери на стените. Никакви силуети. Доминика беше на половината път до платформата, когато една слаба възрастна дама, облечена в дъждобран и широка шапка, стъпи на върха на ескалатора и се спусна надолу след нея. Тя държеше букет цветя, увити в зелена хартия, и мрежеста чанта с две ябълки. Вероника се надяваше един ден да може да поговори с това мило момиче, да ѝ да каже колко предсказуема е била, като е използвала търговския център и неговата метростанция, толкова близо да нейния апартамент.