Червената лястовица [bg]

— Искаш ли чаша чай? Колко е часът? — Тя погледна ръчния си часовник, който носеше с циферблата отдолу на китката, класически знак за уличен наблюдаващ, помисли се Нейт. — Достатъчно късно е, за да помислим за нещо по-силно — каза Яана. — Може ли да ти предложа шнапс? — Всичко това бе изречено във вихъра на движения, жестове, усмивки, намигащи очи.

— Марти Гейбъл ви изпраща поздрави — каза Нейт.

— Колко любезно от страна на Марти — усмихна се Яана, разчиствайки малко пространство върху тънещата в безпорядък ниска масичка. — Той е много мил. Късметлия си, че ти е началник. — Тя сновеше напред-назад между стаята и кухнята, донесе чаши и неясна бистра течност в овална бутилка, която правеше синджир по гърлото. Шнапсът. — Виждали сме някои доста странни шефове през годините — каза тя, — и от двете страни. Разбира се, руснаците неизменно бяха по-лоши, противни дръвници, опитващи се да оцелеят в тяхната противна система, да са живи и здрави! Те определено ни осигуриха интересни изживявания.

Яана Райконен наля две чаши шнапс, вдигна своята в скандинавски тост, гледайки го в очите, докато отпиваше първата си глътка. Дневната беше малка и комфортна, претрупана с мебели и книжни лавици, обточващи лакираната дървена ламперия на стените. Цялата къща ухаеше на растителен сапун.

— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Нейт. — Надявах се да се запозная и с него.

— Няма да се забави — отговори Яана. — Беше на улицата, за да наблюдава твоето пристигане. — Тя вдигна рамене. — Боя се, че това ни е станало навик.

Нейт се изсмя на себе си. Той беше карал два часа, за да се увери, че няма опашка, и бе пропуснал старика, висящ около собствения си блок. Ето затова работят от толкова дълго, помисли си той.

В този момент в ключалката издрънча ключ, входната врата се отвори и Маркус Райконен влезе в стаята. Арчи. Той водеше кафяв дакел на верижка, който след като подуши за кратко Нейт, дотопурка до леглото си и се пльосна в него. Казваше се Руди. Маркус беше висок над метър и деветдесет и много широк в раменете. Имаше бистри сини очи под рунтави вежди. Отстрани на врата му, под острата линия на челюстта, се открояваха мускулести възли. Движеше се леко и атлетично. Оплешивяваше и носеше остатъка от косата си, подстригана на четка. Ръкостискането му беше много крепко. Носеше тъмносин анцуг с черни маратонки. Отляво на гръдта му имаше малко финландско знаме.

— През улицата в двора? — попита Нейт. — Пейката до стъпалата?

— Добре! — каза Маркус. — Не мислех, че си забелязал. — Усмихна и вдигна чаша с шнапс. — За твое здраве! — каза той и пресуши чашата, гледайки Нейт в очите.

Нейт си спомни обобщеното досие на двамата. Арчи и Вероника бяха сърцето на екипа за едностранно наблюдение на бюрото в Хелзинки от почти четиридесет години. И двамата бяха вече пенсионери. Арчи бе работил като следовател във финландската данъчна администрация, а Вероника — като библиотекарка. Те бяха ефективни просто защо комбинираха промяната на външността си на улицата с инстинкта за това какво ще направи заекът в следващия момент. Разбира се, те познаваха Хелзинки и неговото метро на пръсти и бяха пораснали заедно с града. Упорити, дискретни, с търпение и с перспективата на цял един живот, те можеха да работят по дадена мишена с месеци, без да ги усетят. Техният стил на покритие беше това, което Гейбъл нарече „по-скоро женска ласка, отколкото докторско докосване“.

Нейт и Райконен оформиха разписанието за наблюдението над Доминика, която щяха да покриват нередовно, но във внимателно подбрано време — вечер след работа, по уикендите, — когато беше вероятно да се случи нещо интересно.

Нейт наблюдаваше работата им от дистанция. Плетени шапки, ръкавици с един пръст и парки единия ден, бизнес костюми и чадъри на следващия. Велосипеди със звънчета и Руди на каишката. Незабележимо малко сиво волво или моторен скутер с кошница. Понякога вървяха заедно, хванали ръце, друг път поотделно. Един ден Яана бе последвала Доминика в един магазин, използвайки инвалидна проходилка. Арчи и Вероника правеха всичко — диагонално наблюдение зад гърба, статично, отпред, отзад, кръстосано, паралелно, жабешко — сменяйки се последователно един след друг.

Нейт се срещна отново с тях в апартамента им след първите две седмици. Те бяха направили снимки. Маркус обобщи резултата. Докладът му беше ясен и прецизен. Яана от време на време го прекъсваше с някои забележки.

— Преди всичко — каза Маркус — ние сме доста сигурни, че до този момент тя не е забелязала или заподозряла, че е под наблюдение. — Той вдигна рамене. — Млада е, но видяхме, че е доста веща на улицата. Не прибягва до обичайните трикове и се придвижва умело, използва предимствата на заобикалящата я среда. Бих казал, че е значително над средното ниво на улицата.

— Тя вече си познава маршрута. Забелязахме я да използва специфична конспиративна техника само веднъж — каза Маркус, гледайки Яана. — Чакаше на мецанина в хотел „Торни“, който е срещу плувната зала „Иржонкату“, за да наблюдава идването ти. Изчака няколко минути, после влезе.

— Маркус не е съгласен с мен — каза Яана, — но аз мисля, че тя не е оперативен работник. Не ръководи агенти и не е включена в оперативната поддръжка на резидентурата. Тя няма никаква конкретна работа.