Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— На тоз антихрист трябва да се даде тозчас заслуженото! — каза попът, като си подръпваше сърдито брадата. — А сетне да се затвори и предаде на съд!
По лицето на оня, дето си беше свалил вече военния колан, се изписа изражение на зло куче, което са настъпили по опашката. Той, стори ми се, като че ли изджафка и сетне завъртя колана с все сила и започна да налага баща ми, където завърне — по главата, през лицето, по ръцете, които той напразно вдигаше, за да се заварди. От носа му шурна кръв.
Тогава пред очите ми притъмня, или по—скоро — причервеня, и един огън ме опари отвътре. Скочих отгоре на стражника и му измъкнах колана. Па като захванах да го млатя, него и попа, а коланът свистеше в ръката ми като разлютен смок. Здравата ги налагах. Едни от тълпата викаха: «Ха така, момче, ха така!» А други се обръщаха към стражника, дето си стоеше безучастен: «Ти що гледаш бре, улови туй вълче за гушата!» Но стражникът се правеше, че не ги чува.
Как щеше да завърши тази разправия, дето бях започнал, не ми идеше наум, защото дяволът беше затъмнил разсъдъка ми. Сега си мисля, по ломбардски, че не дяволът, а бог ме беше подтикнал към тази работа, за да накажа дявола, който беше се вселил в образите на стражника и попа.
Както трепех двамата и фучах, ето че от крепостите, дето обграждаха трите хълма, екнаха бойни тръби, стражата биеше тревога. Тогава тълпата мигновено се юрна кой на където му видят очите. Никой вече не гледаше ни мен, ни баща ми, пито попа и стражника, дето млатех. А пък и аз забравих тия двамата и като улових баща ми за ръка, без да изпускам колана с другата, викнах в ушите му: «Да бягаме, тате, докле не са затворили портите!»
На южната порта гонеха селяните, дето бяха дошли на пазар. Към тях се присъединихме и ние. Като излязохме на полето и си поотдъхнахме, един от множеството обясни: «Стражите забелязали от кулите, че препускат към града латински конници. Не били много, но могло да се предполага, че подире им напредвала латинска войска!»
Когато стигнахме в къщи, баща ми се начумери, мълча някое време, после ми каза:
— Ти, синко, лесно се поддаваш на дяволските внушения! Не друг, а дяволът ти внуши да скочиш на оногова стражника, да му измъкнеш каиша и да вдигнеш разлютена ръка над него и над попа! А Исус, според евангелието на Йоан, е казал: «Ако някой те удари по едната буза, обърни се да удари и другата!» Ти постъпи днес като сляп дяволски слуга, и заради дявола повече, отколкото може да стори това един заблуден православен християнин. Твоят дух лесно се пали и затова се боя, че няма да премине през райските врати, когато се освободи от грешната си плът! Затова те наказвам, задето вдигна ръка над ония заблудени люде, да стоиш затворен в собата само на вода, без залче хляб. И да четеш «Отче наш» всеки три часа, през деня и нощта!»
Влязох в собата, тръшнах се на сламата и усетих, че в очите ми напират сълзи. Тогава се изправих на колене и зачетох: «Татко наш, който си на небето...», но не довърших. Заедно със сълзите от очите ми изпариха се от главата ми и думите на светата молитва. Пак полегнах на сламата и си помислих: «Гледай го какъв човек е баща ми! Спасих го от ония зверове, а той да ме гълчи и наказва! Ами ако не го бях отървал, нали щяха да го вържат на стъгдата и да го бият с пръчки, докато кожата му така се напука, че да се бялнат кокалите му! Нали веднъж гледахме с него как става тази работа и през цялото време шепнехме «Отче наш»! Но човекът не се повдигна, умрял беше под пръчките, та го извлякоха с въже до Хеброс и там го изритаха във водата като мърша. Разказваха, че в Берое и други градове, че дори и в Царевград Търнов не гонели богомилите, цар Калоян, дето не изпущал меча си деня и нощя, бил милостив с тях. Но във Филипополис ги гонеха. Като ходехме във Филипополис, ние събличахме калугерските раса и ако православните попове и стражнпците все пак ни разпознаваха под конопените ризи и кожусите, то беше заради приказките, които нашите не се стърпяваха да изприказват по всеки повод. Ето че и баща ми се разприказва и щеше да се нареди, ако не ми беше причервеняло пред очите, та го отървах. А той да ме гълчи и наказва!
Отново ме засърбяха очите, но влезе майка ми с комат ръжен хляб и половин ряпа. Хляба и ряпата извади изпод престилката си, като се усмихваше, както винаги, гузно и виновно.
— Може до довечера и малко сиренце да ти намеря! — въздъхна тя. — Гледай само баща ти да не те види!
— Не знам дали баща ми е прав! — рекох да й се оплача, като заръфах лакомо хляба и ряпата. — Ако не бях дигнал ръка, ония щяха да му отпорят кожата! Нали с него гледахме веднъж как отпориха кожата на едного наш!
Тя ме гледаше тъжно и не продума.
— Нали, мале, не е прав!