Кръвта на другите [bg]

— Голям сте инат — казах.

— О! Трудно биха ме отвратили от вас.

Гледаше ме толкова пламенно, че изпитвах желание да скрия лицето си. Кого виждаше? „Не съм аз.“ Бях аз, такъв, какъвто бях вън от себе си, пред чуждите погледи. Този неверен приятел, този разумен и надежден герой бях аз, колкото и да не го желаех.

Елен потърка буза в моята.

— Искате да се отвратя от вас?

— Не бих искал да си провалите живота заради мен.

— Няма такава опасност — каза тя, докато увиваше около пръста си кичур от косата ми. — Не е толкова забавно да те обичат. Много по-интересно е да откриеш някой, когото да можеш да обичаш.

— С течение на времето несподелената любов става тъжна. — Прегърнах я през раменете. — Бих искал да съм сигурен в едно: че няма да изпуснете заради мен нито една от възможностите, които биха ви се представили.

Тя ме погледна покорно.

— Трябва да се запознавате с хора, да излизате. Например, ако от службата ви предложат да отидете в Америка, както ставаше дума по едно време, трябва съвсем спокойно да заминете.

— Разбира се — каза тя. — Надявам се, че в живота ми ще има и други неща освен вас. — Тя се притисна към мен. — Но по-нататък, не веднага.

— Не — казах. — Не веднага.

Нежно зацелувах лицето й. На моменти я намирах за толкова чаровна, че бих искал да мога да й кажа, без да лъжа: „Обичам ви“. Но всъщност трогваше ме присъствието й, а когато я нямаше, изобщо не се сещах за нея. Можех да я напусна всеки момент без капка съжаление. Нежността ми, уважението ми бяха далеч от любовта. Тя бе затворила очи, докато я целувах, с вглъбено и умиротворено изражение. После отново ме погледна и прекара език по устните си.

— Вижте — каза тя.

— Какво?

Тя се поколеба.

— По-нататък ще се опитам да се откъсна от вас, обещавам ви. Но това не трябва да ни пречи да се опитаме да имаме възможно най-близки отношения.

Притиснах я до себе си; куражът й бе затрогващ.

— Има ли смисъл да се привързваме още повече един към друг, ако ще е само временно?

— Толкова по-зле — каза тя. — Няма да разваляме настоящето поради страх от бъдещето. — Тя се отпусна назад, косите й се разпръснаха в кръг върху възглавницата. — Бих искала да съм цялата ваша — прошепна тя.

В живота ми съществуваше поне тази минута, в която не увъртах, не се пазарях със съвестта си. Ти успя да ме спасиш от угризението. С Мадлен се любехме мълчаливо и почти винаги нощем — тя понасяше възбудата и удоволствието с нещо като ужас, така както понасяше чуждите гласове и погледи, и дори неподвижното лице на вещите; когато я галех, винаги се чувствах като престъпник. Ти не лежеше в прегръдките ми като изоставено тяло, а като пълноценна жена. Усмихваше ми се право в лицето, за да знам, че си там по силата на свободната си воля, че не си изгубена в грохота на кръвта си. Ти не се чувстваше в плен на срамна фаталност; сред най-страстните пориви нещо в гласа ти, в усмивката ти казваше: „Правя го, защото искам“. С това постоянство, с което се обявяваше за свободна, ти ми помагаше да съм в мир със себе си. С теб нямах угризения. С теб. Но двамата не бяхме сами на света.