Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Нарин, аз…
— Не казвай не — прошепнаха устните й, после върхът на езика й пробяга по опнатия мускул отстрани на врата му, достигна до малката дупчица в основата на челюстта му, където го целуна отново. Ръката й пусна косата му, спусна се към бузата му, притискайки главата му към нейната. — Не казвай нищо. Не сега.
— Нарин… — но протестът му отслабна и после отмря. Толкова приятно бе да я има в ръцете си. Толкова пусти години лежаха пред него, за да си позволи да откаже сладкото обещание на нощта.
— Няма да дойда с теб в Калинден. Не мога.
Гърбът на Джеръл бе облегнат на стената на колата, ръцете му скръстени на гърдите, очите му отказваха да срещнат острия поглед на Нарин. Той с болка си даваше сметка за това, което ставаше. Но беше и благодарен за символичната защита на дървото зад гърба си.
Нарин стоеше на няколко крачки от него — в противоположния край на колата, но ясно усети тревогата и недоверието й.
Цели два дни. Той бе успял да устои на всичките й доводи и уговорки да я придружи до Калинден. Но това бе тяхната последна нощ заедно. Утре щяха да са в Маткасен и той не можеше повече да отлага това противопоставяне.
— Калинден има нужда от теб — уговаряше го Нарин. — Ти сигурно би могъл да отмениш…
— Не мога да го направя и няма да го направя — думите на Джеръл прозвучаха като острие на бръснач. — Нито пък имам намерение да обяснявам кои са причините за това. Каквото и да заплашва града ти, то не е свързано по никакъв начин с мен.
— Но то е свързано изцяло с мен! — възкликна Нарин. — Това нищо ли не значи?
Неприятно чувство разтърси Джеръл. Той предпочиташе да гледа пода, отколкото да срещне погледа й. Толкова пъти му идваше наум да отложи търсенето на Сантар и да помогне на Нарин, така както искаше тя. И също толкова пъти беше отхвърлял изкушението да не я остави да си отиде.
Сантар имаше нужда от него. Това беше толкова просто. Убеждението му, че брат му все още е жив, го бе довело на Ерандейн. С доказателствата от записващия пръстен той бе по-сигурен отвсякога, че трябва да продължи търсенето. Личните му желания трябваше да бъдат оставени настрана.
И особено когато тези желания бяха невъзможни за изпълнение. Той не можеше да има Нарин. Рационалният му ум го знаеше, независимо че сърцето му отказваше да го приеме.
— Аз ще остана в Маткасен — каза най-накрая Джеръл. Той се застави да вдигне глава и да срещне открито погледа й пълен с болка. — Ти ще трябва да продължиш за Калинден. Сама.
Огромните коли се изнизаха покрай нея, а движещите се с грохот ардове обръщаха на острия вятър, който обвиваше хълма, точно толкова внимание, колкото и на калта или на дъжда преди три дена.
Нарин стоеше настръхнала, погледът й беше вперен в обиколения със стени град, който се беше прострял пред нея. Тя почти не обърна внимание на преминаващите коли и на няколкото същества, които се бяха спрели и се чудеха дали да се приближат, или не. Най-накрая решиха да продължат, като привеждаха главите си или придърпваха качулките и се опитваха да се справят с поривите на вятъра.
Какво значение имаше. Нямаше какво да си кажат — нито те на нея, нито тя на тях. Пътуването беше завършило.
От тук нататък тя щеше да продължи сама. Пеша. Калинден се намираше само на три и половина дни път, даже и при бавния ход, който тя щеше да постигне с все още нездравия си крак. Сама.
Думата имаше пуст, самотен звук. Това беше дума, която тя би трябвало да е научила добре през всичките тези години. Странно, колко малко време беше нужно да го изхвърли от съзнанието си.
Но не беше забравила. Тези няколко мига, когато си мислеше, че има възможност за повече, всъщност бяха изпълнени със заблуждение, подгряно от твърде много зафа и заразния огън на страстта. А всеки глупак знаеше, че зафата и страстта бяха опасни измамници.
Нарин потръпна, после придърпа около себе си гракловото наметало. Доказателствата и молбите й не бяха дали никакъв резултат. Джеръл беше непреклонен. Той не можеше или не искаше да я придружи до Калинден.
Може би щеше да й е по-леко, ако поне беше обяснил причините за отказа си… Нарин премигна и се пребори с една сълза. Това, разбира се, беше от вятъра, който я прерязваше с острите си зъби. Тя веднага трябваше да се махне от този хълм и да продължи към Маткасен.
Погледът й потърси редицата от коли, които си проправяха път надолу по склона и през полето. Той беше там, някъде около първата кола, но от това разстояние тя не можеше да го различи сред фигурите, които се движеха до кервана.
Юмрукът на Нарин се сви около наметалото, придърпа го през раменете си. Той беше загрижен. Поне в това бе сигурна — бе го видяла в очите му, бе го чула в гласа му, почувствала го бе в докосването му. Но между тях лежаха сенки, които той не можеше да прогони, защото не искаше да ги сподели с нея. Бе избрал пътя си и не желаеше тя да е там, до него.