Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
И не законът за ненамеса щеше да го спре. Но щеше ли да има право да я изтръгне от единствения дом, който имаше и познаваше, и да я хвърли в безкрайната вселена, в която имаше хиляди светове и нито един не приличаше на нейния?
Знаеше, че не може да остане с нея. Колкото и огромна да се окажеше любовта му към нея, тя щеше да се затормози и измъчи от необходимостта да живее в лъжа до края на живота си. Никога нямаше да може да говори за своя свят, за семейството си, за нещата, които е вършил, за местата, където е бил. Щеше да изчезне зад маската, която ще е принуден да приеме.
Какво оставаше тогава? Джеръл затвори в дланта си пръстена с ланеца. Погледна към спящата Нарин.
Четири дни, помисли той. Това оставаше. Четири дни с нея, които можеха да прекарат, както желаят. Само двамата. Заедно.
Той стисна юмрука си, докато пръстенът не се вряза в плътта му. Четири дни със съзнанието, че няма да има пети.
Джеръл насила разтвори дланта си. Само ако можеше да я попита защо носеше този пръстен и на кого трябваш да го предаде. Но не можеше, а тя нямаше да му отговори, ако го направеше.
Бавно и много внимателно той прибра пръстена и ланеца в една скрита торбичка от вътрешната страна на колана си.
Четири дни трябваше да бъдат достатъчни.
Колко странно, че дъждът и натъпканата кола престанаха да имат каквото и да било значение, мислеше Нарин. Първите два дни бяха нетърпимо мъчение, а последните два бяха като най-сладкия мед, наситени и отлитащи прекалено бързо.
Дори времето, след три дъждовни и тъжни дни, се промени и светна слънце. Някъде в ранния следобед керванът премина под последните дъждовни облаци. Нито тя, нито Джеръл забелязаха. Те нямаха нужда слънцето да ги топли.
Днес вечерта за пръв път вечеряха сами. Норваг реши да вземе храната си и излезе навън с другите пътници, но им остави две бутилки зафа, които беше купил тази сутрин в едно крайпътно имение.
— Хубаво е — каза той и подаде бутилките на Джеръл. — Много прилича на сладко алтареанско вино, но е по-меко.
— Алтареанско… — Нарин заекна, опитвайки се да повтори думата. — Какво е това?
— Ъ-ъ… — Норваг се смути и погледна към изведнъж намръщилия се Джеръл. — Няма значение.
И беше прав. Нямаше значение, защото зафата беше толкова хубава, колкото беше обещал.
Нарин отпи още веднъж от дървената чаша, като се наслаждаваше на смесения вкус от слънце и сладък плод и вдигна очи. Срещна погледа на Джеръл, който я изучаваше. Зафата или нетърпеливото пламъче в очите на Джеръл, или някаква странна смес от двете така замая главата й, чудеше се тя?
Нарин го гледаше очарована и запленена, докато цветът на очите му се промени от светлосиньо до тъмната синева на дълбоко спокойно езеро. Постепенно леката усмивка, която беше повдигнала ъгълчето на устата му, изчезна и устните му, толкова чувствено пълни, се разтвориха. Върхът на езика му се показа и бързо изчезна пак и остави след себе си тънка влажност, която предизвика у Нарин внезапно желание отново да узнае чувството, топлината и вкуса му.
Но устните му се затвориха и той леко се намръщи, сякаш някаква неприятна мисъл го загложди, и той се отдалечи и остави чувството й странно самотно.
Джеръл се изправи. Взе в една ръка бутилката със зафа и двете чаши, внимателно заобиколи масата и протегна другата си ръка към нея.
— Ела с мен — каза той нежно.
Без да се колебае, Нарин сложи ръката си в неговата и се промуши край масата, за да отиде до него. Ръката му беше толкова топла, толкова силна.
— Ела — и той я дръпна към вратата. — Ще оставим свещите да светят, за да ни посочат обратния път.
Повечето от колите в кервана бяха тъмни, а техните обитатели вече спяха. Някъде отстрани Нарин чуваше сумтенето на ардове и тихия, успокояващ глас на някой от мъжете, оставен да пази животните през нощта. По-нататък някаква група хора се бяха събрали край малък огън. Звукът от гласовете им стигна до нея като тихо мърморене.
Нощта беше неочаквано топла и лекият ветрей донесе сладкия дъх на гниеща трева и мокра земя.
— Луната още не е изгряла — каза Джеръл, — но звездите ще ни осветят пътя. Студено ли ти е?
Нарин поклати глава, но забрави, че той не я вижда в тъмнината, защото очите им още не бяха привикнали.
— Ще те стопля — продължи той и гласът му внезапно стана нисък и пресипнал. Той обгърна раменете й и я придърпа към себе си. — Освен това имаме още зафа. Няма да ни е зле.
Джеръл я поведе покрай колите. Вървяха бавно, като внимателно избираха пътя през мократа трева, докато очите им привикнат към тъмнината. На Нарин щеше да й е по-лесно да върви, ако ръката на Джеръл не беше обгърнала раменете й, но тя не направи опит да се освободи.