Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Информацията, която Данет и Сантар бяха успели да съберат, показваше, че в Ерандейн, както в повечето светове, изгубили се при разпадането на Империята, се бяха запазили легенди и истории за хора от други планети. Но в нейните думи като че ли имаше нещо повече от легенда.
Тя отново поклати глава. Джеръл можеше да се закълне, че чу шумоленето на копринените й коси.
— Не знам — призна тя. — Фантазии от детството, може би. Понякога, още когато бях в Маргаш, често си представях други места, други хора, съвсем друг живот. Май никога няма да забравя тези неща.
— Не си споменавала Маргаш преди — каза Джеръл. Той се поколеба. Само си въобразяваше или лицето й наистина потъмня на фона на бледата светлина? След като тя не отговори, той додаде: — Как стана така, че сега живееш в Калинден?
— Аз… — Нарин замълча неуверено. Тя рядко говореше за детството си, но изведнъж й се прииска да обясни, да сподели най-съкровената и тъжна част от живота си с този мъж, с този непознат. Защото той си оставаше непознат, въпреки близостта им през последните два дни.
И все пак…
Тя обърна очи към него и улови погледа му, очакващо вперен в нея. Дъхът й спря в гърлото. Само видът му караше кръвта й да бушува.
— Като дете живях в Маргаш — най-сетне изрече тя, като се насилваше да гледа встрани. — Заведоха ме в Калинден, когато бях на около пет години.
— Какво е накарало родителите ти да се преместят в Калинден?
— Аз… аз нямам родители. Мъртви са… Най-малкото, надявам се, че са мъртви.
Последните думи бяха изречени толкова тихо, че Джеръл се напрегна, за да ги чуе.
— Надяваш се, че са мъртви?
Нарин повдигна глава и се загледа пак в блестящите звездни точки над тях. Джеръл видя стиснатите й челюсти и гърлото й, което сякаш се опитваше да преглътне нещо много горчиво и твърдо.
— Не бих искала да мисля, че просто са ме изоставили — каза тя най-сетне. — Прекарах една година, или поне ми се струва, че беше година, по доковете на Маргаш. Опитвах се да оживея. Не мога да понеса мисълта, че съм била хвърлена умишлено в онази мизерия.
— Но ти каза, че си била едва на пет! — извика Джеръл, сякаш искаше да протестира. Той беше обиколил много пристанищни градове на различни планети и добре знаеше ужаса на живота по доковете.
— Невинаги бях сама, но понякога беше по-добре да съм. Тогава не бих… — гласът й пресекна. Замълча, като се опитваше да се успокои. — Имаше сума деца като мен. Понякога живеех с тях. За известно време ме прибра една стара жена. Беше бедна, но делеше малкото, което имаше, с мен. Прибраха я властите, заедно с много други като нас, които бяха намерили убежище в една изоставена сграда до доковете. Аз успях да избягам. Така и не разбрах какво стана с нея.
Тя се размърда леко до него, но продължаваше да не го поглежда. После отпи от чашата.
— Как така стана вестоносец на Калинден? — попита тихо Джеръл.
Така му се искаше да я прегърне, с целувки да заличи спомена за обидите и болката, които караха гласа й да трепери.
За миг си помисли, че тя няма да отговори. Нарин отпи пак и този път пресуши чашата. После се обърна към него с протегната чаша да й налее още.
— Опитах се да обера един човек. На вид беше богат, явно от други места, и не умееше да се пази — поде Нарин, втренчена в чашата си. — Бях научила някои хватки на крадците, но не достатъчно. Мъжът ме хвана. Той беше Гравнар, Главният вестоносец на Калинден, който пътуваше по поръчение на Господаря. Хвана ме, защото се оказа много по-бърз, отколкото предполагах, и ме заплаши, че ще ме предаде на властите — тя отпи отново. — Така и не знам защо не го направи, а и той не ми е казвал досега. Вместо да ме предаде, ме заведе в дома си. Там живееше още едно момче, което беше взел да се тренира за вестоносец. Родителите на момчето, търговци от града, го бяха дали по договор да служи на Калинден. Отначало Гравнар нямаше такива планове за мен. Скитащи малки крадци не се подготвят за вестоносци, но той беше с добро сърце, а и аз се оказах интелигентна и бърза.
Нарин въздъхна и отново впери поглед в небето.
— Той ми даде възможност и Калинден стана мой дом — изрече тя почти шепнешком. — Дължа им всичко. Всичко — добави Нарин почти ожесточено и рязко се изпъна. — А сега, когато трябва да търся помощ с всичките си сили, аз седя на някаква скала, пия зафа и си говоря. Говоря, говоря, а градът ми е в опасност.
Понечи да стане, но повърхността на скалата беше неравна, а и Нарин беше пила доста. Подхлъзна се и щеше да падне, ако Джеръл не беше я хванал. Зафата се разля по камъка. Чашата се изтърколи и падна долу, а Нарин се оказа в прегръдката на две силни ръце, които я обгърнаха крепко и нежно.