Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Така сме достатъчно далеч — каза накрая Джеръл и спря до една камара скалисти камъни, които изглеждаха сивкави под светлината на звездите.
Той се наведе да сложи на земята бутилката със зафа и чашите, след това, преди Нарин да успее да разбере какво смята да прави, обхвана талията й с ръце и я повдигна върху един голям плосък камък.
Без да се замисля, Нарин сложи ръце върху неговите, за да се задържи стабилно. Седнала на скалата, тя погледна надолу към лицето на Джеръл. Можа да различи само линиите на веждите, страните и челюстта му, осветени в бледо сребристо, и очите му, почернели от тъмнината и блестящи от звездната светлина, устремени в нея.
За миг необясним страх я прониза. Той сякаш носеше маска, защитно покривало от звездна светлина и тъмнина, които я отдалечаваха от него.
Това беше глупаво. Нарин разтърси глава, за да изхвърли неканената мисъл. Нямаше нищо скрито и неразгадаемо в начина, по който я държеше, нищо скрито в това как я придърпа към себе си, когато вървяха по зимната поляна.
Джеръл я пусна, бавно и с нежелание. Ръцете му се измъкнаха изпод нейните, спуснаха се надолу по талията и по бедрата й, докато върховете на пръстите му докоснаха студения и твърд камък под нея.
Кацнала на скалата, с лице обгърнато в сянка, тънкото й тяло срещу звездната светлина, малката вестоноска приличаше на някое от митичните същества от неговия собствен свят, същество изтъкано от въздух и магия, нематериално и все пак толкова изкушаващо реално за обикновените смъртни.
Косите й, тези копринени снопове, които той обичаше да обвива около ръката си, светеха в слабата светлина. Формите й се очертаваха от сенките и от плътно прилепналата кожа на туниката и гамашите й, които подчертаваха линията на раменете, на тялото, на стройните й крака. Погледът на Джеръл се спусна по извивката на бедрото й, по сгънатото й коляно, надолу по крака и после обратно.
С каква магия го бе омагьосала през тези два дни? Какви непознати средства бе използвала, та го бе накарала да забрави всичките си съмнения, страхове и вината си? Тук, далеч от тесните очертания на колата, със студения нощен въздух между тях, трябваше да се освободи поне от някои, най-малкото от очарованието й.
Но не можеше.
Китката го заболя от спомена за напрегнатите твърди мускули на бедрата й, за меката, приканваща дълбочина на гърдите й. Пръстите му почиваха върху студения камък, а продължаваха да трептят от спомена за топлината на кожата й.
Джеръл пое дълбоко въздух, за да се успокои, после се обърна да вземе зафата. Мълчаливо подаде на Нарин двете чаши да ги държи, докато той наливаше. Въпреки че бледата светлина се отразяваше слабо от гърлото на бутилката, тъмното дърво на чашите почти не му даваше възможност да вижда къде налива.
Несъзнателно той хвана китките й в своите и веднага съжали, че го е направил. Огънят, който избухна между тях, можеше да изпепели дори обкованото дърво на чашите.
Но от чашите не се извисиха пламъци и той успя да долее зафата, без да я разлее. Много внимателно Джеръл постави пълната си чаша и бутилката върху скалата, след това се подпря и подскочи да седне до нея.
Джеръл взе чашата си и я протегна към Нарин с намерение да докосне ръба на нейната чаша за мълчалив тост. Но вместо да повдигне чашата си в отговор, Нарин обгърна чашата си с две ръце и наведе леко глава.
Бързичко, Джеръл направи същото, като се проклинаше наум. Ето такива прости грешки разкриваха различния им произход.
И такива неща му напомняха неприятно, че той не беше тукашен, че тази жена, този миг под звездната светлина нямаха място, докато търсеше Сантар. Те бяха различни — привличащи се различия, но нищо повече. Различни.
Погледът на Джеръл се бе втренчил съсредоточено в чашата и той се опитваше и не можеше да отхвърли наситеното усещане за нейното присъствие.
Нарин се размърда и се опъна назад, като се подпря на лакът. Лицето й, окъпано в звездната светлина, бе обърнато към блестящия небосвод над тях.
— Понякога се чудя — тихо започна тя, без да гледа към него, — какво има там горе. Има ли други светове, други хора. Какви са те — и тя повдигна чашата си, за да посочи към една ярка група звезди. — Сигурно има цели светове само в онази малка групичка. Светове с мъже и жени, и деца, и… — гласът й затихна.
Джеръл я погледна, но не можа да разгадае изражението на лицето й. Тя разтърси глава, сякаш искаше да прекъсне фантазиите си, и отпи една глътка зафа.
— Какво те кара да мислиш, че има други светове, освен този? — попита Джеръл внимателно.