Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Аиа — прошепна Надя много внимателно.
Никой не отговори, но едно едва доловимо движение между листата подсказа, че индианците се приближават. В мрака и без очила Алекс не беше сигурен в това, което виждаше, но сърцето му започна бясно да препуска и почувства, че кръвта му блъска в слепоочията. Обзе го същото изумително усещане, че живее в някакъв сън; същото почувства в присъствието на черния ягуар в двора на Мауро Кариас. Съществуваше странно напрежение, сякаш събитията се случваха в някаква стъклена топка, която всеки момент можеше да стане на парченца. Опасността витаеше във въздуха, също както при случката с ягуара, но момчето не се страхуваше. Не се почувства заплашен от тези прозрачни същества, които плуваха между дърветата. Не му мина мисълта да извади ножчето си или да извика за помощ. За сметка на това в съзнанието му мина като проблясък сцената, която бе видял преди години в някакъв филм: срещата на дете с извънземен. Ситуацията, която изживяваше в момента, беше подобна на онази от филма. Помисли си, очарован, че не би сменил за нищо на света това преживяване.
— Аиа — повтори Надя.
— Аиа — прошепна и той. Не последва отговор.
Децата почакаха, без да вдигат ръце, притихнали като статуи; даже Бороба стоеше неподвижно, в очакване, сякаш знаеше, че участва в един възхитителен момент. Минаха безкрайни минути и нощта се спусна с голяма бързина, обгръщайки ги напълно. Най-накрая си дадоха сметка, че са сами, индианците се бяха изпарили със същата ефирност, с която сякаш се появиха от нищото.
— Кои бяха тези хора? — попита Алекс, когато се върнаха в лагера.
— Трябва да бяха „хората от мъглата“ — невидимите, най-отдалечените и тайнствени обитатели на Амазонка. Знае се, че съществуват, но никой всъщност не е говорил с тях.
— Какво искат от нас? — попита Алекс.
— Може би да видят какви сме… — предположи тя.
— Същото искам и аз — каза той.
— Няма да казваме на никого, че сме ги видели, Ягуар.
— Странно е, че не ни нападнаха, а също и че не се доближиха, примамени от подаръците, които закачи баща ти — коментира момчето.
— Смяташ ли, че те са убили войника в лодката? — попита Надя.
— Не знам, но ако са те, защо не ни нападнаха днес?
Тази нощ Алекс отиде да дежури заедно с баба си без страх, защото не усещаше миризмата на Звяра и не се притесняваше от индианците. След странната среща с тях беше убеден, че ако те бяха поискали да ги нападнат, пистолетите нямаше да им бъдат от голяма полза. Как да се прицелиш в тези почти невидими същества? Индианците се разтваряха като сенки в нощта, бяха неми фантоми, които можеха да се нахвърлят върху им и да ги убият в един миг, без те да успеят да си дадат сметка за това. Дълбоко в себе си обаче той беше убеден, че намеренията на хората от мъглата не са такива.
10
Похитени
Следващият ден се нижеше бавен и досаден, с толкова много дъжд, че не успяваха да изсушат дрехите си преди да се излее поредното ведро. Същата нощ по време на тяхната смяна изчезнаха двамата войници и скоро забелязаха, че и лодката я няма. Мъжете, които след смъртта на своя другар живееха в ужас, бяха избягали по реката. Те за малко не се разбунтуваха, когато не им позволиха да се върнат в Санта Мария де ла Ювия с първата лодка; никой не им плащал, за да рискуват живота си, казваха. Сесар Сантос им отговори, че точно за това им се плаща: да не би случайно да не са войници? Решението да избягат можеше да им струва много скъпо, но бяха предпочели да застанат пред военен съд, отколкото да умрат в ръцете на индианците или на Звяра. За останалата част от членовете на експедицията тази лодка представляваше единствената възможност за връщане в цивилизацията; без нея и без радиото се оказаха окончателно изолирани.
— Индианците знаят, че сме тук. Не можем да останем! — изкрещя професор Льоблан.
— Къде искате да отидете, професоре? Ако се преместим, когато дойдат хеликоптерите, няма да ни намерят. От въздуха се вижда само една зелена маса, никога няма да ни открият — обясни Сесар Сантос.
— Не можем ли да следваме коритото на реката и да се опитаме да се върнем в Санта Мария де ла Ювия със собствени сили? — предложи Кейт Колд.
— Невъзможно е да го направим пеша. Има прекалено много препятствия и отклонения — отвърна водачът.
— Вината е ваша, Колд! Трябваше всички да се върнем в Санта Мария де ла Ювия, както предложих аз — добави професорът.