Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Не сме изгубени, а само изолирани — каза в заключение.
— А Звярът, татко? — попита разтревожена Надя.
— Не знаем дали съществува, дъще. За индианците обаче можем да бъдем сигурни. Рано или късно те ще се появят и се надяваме, че ще го направят с мир. При всички случаи сме добре въоръжени.
— Войникът, който умря, имаше пушка, но тя за нищо не му послужи — отбеляза Алекс.
— Разсеял се е. Отсега нататък трябва да сме много по-внимателни. За нещастие разполагаме само с шест възрастни, които да стоят на пост.
— Аз се броя за възрастен — увери Алекс.
— Добре, но Надя не. Тя може само да ме придружава по време на моята смяна — заяви Сесар Сантос.
Този ден Надя откри близо до лагера едно дърво туруку, откъсна няколко от неговите плодове, които приличаха на белени бадеми, отвори ги и извади отвътре едни червени семенца. Като ги стри между пръстите си и ги размеси с малко слюнка, се образува червена паста с консистенцията на сапун — същата, която индианците използваха заедно с други растителни бои, за да разкрасяват телата си. Надя и Алекс нарисуваха черти, кръгове и точки по лицата си, след това закачиха пера и семена по ръцете си. Като ги видяха, Тимоти Брус и Кейт Колд настояха да ги снимат, а Омайра Торес — да среше къдравата коса на момичето и да я украси с мънички орхидеи. Сесар Сантос обаче не беше във възторг: видът на неговата дъщеря, накичена като индианска девойка, сякаш го изпълни с тъга.
Когато започна да се стъмва, изчислиха мястото, където слънцето се готвеше да се скрие зад хоризонта, отстъпвайки ред на нощта; то рядко се виждаше под купола от дървета, сиянието му бе разсеяно и филтрирано от зелената одежда на природата. Само понякога, където имаше паднало дърво, се виждаше ясно синьото око на небето. В този час сенките на растителността започваха да ги обвиват като обръч, след по-малко от час гората щеше да стане черна и натежала. Надя помоли Алекс да посвири на флейтата, за да се поразсеят и за известно време музиката, деликатна и кристална, завладя джунглата. Бороба, маймунката, следеше мелодията, мърдайки глава в такт със звуците. Сесар Сантос и доктор Омайра Торес, приклекнали един до друг край огъня, печаха риба за вечерята. Кейт Колд, Тимоти Брус и един от войниците се занимаваха с опазването на шараните и защитата на провизиите от маймуните и мравките. Каракауе и другият войник охраняваха въоръжени и нащрек. Професор Льоблан диктуваше идеите, които минаваха през главата му, на джобна записвачка, която винаги му беше под ръка, за моментите, когато му хрумваха непреходни мисли, които човечеството не биваше да загуби; а това се случваше толкова често, че децата, раздразнени, чакаха сгоден случай, за да му отмъкнат батериите. Около петнадесет минути след началото на концерта с флейтата вниманието на Бороба внезапно се насочи някъде другаде; маймунката започна да подскача, дърпайки тревожно дрехата на своята стопанка. Отначало Надя се правеше, че не я забелязва, но маймунката не я остави на мира, докато не се изправи. След като се вгледа в гъсталака, тя повика с жест Алекс, водейки го далече от осветения кръг на огнището, без да привлече вниманието на другите.
— Ш-ш-т! — каза, слагайки пръст на устните си.
Все още имаше остатъци от дневна светлина, но цветове почти не се различаваха, светът изглеждаше в сиви и черни тонове. Откакто излязоха от Санта Мария де ла Ювия, Алекс се чувстваше постоянно наблюдаван, но точно тази вечер впечатлението, че го шпионират, бе изчезнало. Завладяло го бе усещане за спокойствие и сигурност, каквото не бе чувствал от много дни. Като че ли се беше изпарила и просмукващата миризма, която съпровождаше убийството на войника предишната нощ. Двете деца и Бороба навлязоха на няколко метра сред растителността и там се спряха и зачакаха по-скоро с любопитство, отколкото с безпокойство. Без да го казват, предполагаха, че ако наоколо има индианци, възнамеряващи да им навредят, вече щяха да са го направили, защото членовете на експедицията, добре осветени от огъня в лагера, бяха добра мишена за техните стрели и отровни копия.
Чакаха притихнали, усещайки, че потъват в някаква пухкава мъгла, сякаш с падането на нощта се губеха обичайните реални измерения. Тогава, малко по малко, Алекс започна да вижда едно по едно съществата, които ги заобикаляха. Бяха голи, нашарени с линии и петна, с пера и кожени каиши, завързани на ръцете, мълчаливи, безтегловни, неподвижни. Независимо че си до тях, бе трудно да ги видиш; така съвършено се сливаха с природата, че ставаха невидими като ефирни фантоми. Когато успя да ги различи, Алекс пресметна, че бяха най-малко двадесет — всичките мъже, с техните примитивни оръжия в ръце.