Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
И той отново взе родословното дърво, което бе останало на масата, разгърна го и като показваше по него с пръст, започна да изрежда още живите членове на семейството. Йожен Ругон, паднало величие, сега беше в Камарата като свидетел, безстрастен защитник на стария свят, отнесен при поражението. Аристид Сакар, който си смени кожата, пак си падна на краката, нече като републиканец, стана директор на голям вестник и отново печелеше милиони. Неговият син Максим ядеше рентата си в луксозната частна къща до Булонския лес и застрашен от страшна болест, живееше прилично и благоразумно. Другият му син, Виктор, все още не се появяваше и щом не бе на каторга, навярно бродеше из мрачините на престъпността, изоставен от хората на своето бъдеще, на някой незнаен ешафод. Сидони Ругон изчезна за дълго време и неотдавна, уморена от съмнителните си занаяти, придобила монашеско достолепие, се оттегли под сянката на една обител като икономка на благотворителното дружество „Свето тайнство“, за да помага за задомяването на самотните майки. Октав Муре, собственик на големите магазини „Дамско щастие“, увеличаваше огромното си богатство. Към края на зимата жена му Дьониз Бодю, която той обожаваше, макар че отново се бе поразпуснал, му бе родила второ дете. Абат Муре, свещеник на „Сент Йотроп“, се бе затворил със сестра си Дезире в онази блатиста теснина и в голямото си смирение се отказваше от всяко предлагано му от епископа повишение. Чакаше си смъртта като свят човек, не вземаше никакви лекарства, макар че страдаше от туберкулоза в начален стадий. Елен Муре живееше много щастливо, много усамотено, обожавана от новия си съпруг господин Рамбо в малкото имение, което притежаваха недалеч от Марсилия на морския бряг; нямаше деца от втория си брак. Полин Кеоню си беше все в Бонвил, на другия край на Франция срещу обширния океан; след смъртта на чичо Шанто остана сама с малкия Пол, реши да не се омъжва и изцяло се посвети на сина на овдовелия си братовчед Лазар, който бе отишъл в Америка да забогатее. Етиен Лантие се завърна в Париж след стачката в Монсу, по-късно се изложи в бунта на комунарите, чиито идеи бе защищавал яростно; осъден на смърт, после помилван и пратен в изгнание, той сега живееше в Нумеа; чуваше се дори, че там веднага се оженил и имал дете, момче или момиче — не се знае. А Жан Макар, уволнен след кървавата седмица, се завърна и се установи във Валкера край Пласан. Има̀ щастието да се ожени за едно здраво момиче, Мелани Виал, единствена дъщеря на заможен тамошен селянин, чиято земя работеше. Жена му забременя още през първата брачна нощ, роди момче през май и пак беше бременна на два месеца — случай на рядка плодовитост, при която на майката не остава време да откърмя децата.
— Така е — продължи полугласно Паскал, — родовете се израждат. Тук е налице истинско изтощение, бърз упадък, сякаш нашите, със своя бяс да се наслаждават, в лакомото задоволяване на ламтежите си много бързо са горели. Луизе умря в люлката; почти слабоумен, Жак-Луи си отиде вследствие на нервно заболяване; Виктор се върна към дивото състояние и препуска из кой знае какви мрачини; нашият беден Шарл е колкото красив, толкова и хилав… Това са последните клонки на Дървото, последните бледи издънки, до които могъщите сокове на големите клони не успяват да се изкачат. В ствола е имало червей; той сега е в плода и го яде… Но човек никога не бива да се отчайва: родовете имат вечно бъдеще. Дълбоките им корени стигат отвъд общия родоначалник през неподдаващите се на изследване слоеве на измрелите раси, до първото същество; и родовете непрекъснато ще растат, ще се развиват, ще се разклоняват до безкрай през вековете до бездънното бъдеще… Погледни нашето Дърво: то наброява само пет поколения, няма дори значението на стрък трева сред огромната тъмна човешка гора, в която народите са големите вековни дъбове. Само че помисли за могъщите му корени, които заемат цялата почва, помисли за листата горе, които непрекъснато покарват и се преплитат с други листа, помисли за това море от върхари, което непрестанно се вълнува от вечния оплодяващ полъх на живота… Ето, надеждата е тук, във всекидневното обновяване на рода от новата кръв, която идва отвън. Всеки брак внася допълнителни, добри или лоши елементи и тяхното въздействие е поне в това, че пречат на израждането по математическа прогресия. Пукнатините се запълват, след известен брой поколения неминуемо се възстановява някакво равновесие и накрая винаги излиза средният човек, обобщеното човечество, което упорито следва тайнственото си дело, върви към своята незнайна цел.
Той спря и дълбоко въздъхна.
— Ах, а какво ще стане с нашия род? До какво същество ще стигне накрая?