Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
И продължи. Вече не разчитал на живите, които бе изброил, тях ги бил класифицирал, знаел на какво са способни. Но бил изпълнен с голямо любопитство към съдбата на малките деца. Бил писал на един събрат в Нумеа, за да получи сведения за жената на Етиен и за детето, което тя навярно вече била родила, а не бил получил отговор и се опасявал, че тук Дървото ще остане непълно. Бил по-добре осведомен за двете деца на Октав Муре, с когото продължавал да си кореспондира: момиченцето било все така слабичко, създавало тревоги, момченцето обаче приличало на майка си и се развивало чудесно. Впрочем най-големи надежди възлагал на децата на Жан, чийто първороден син, вече едро момченце, изглежда, внасяло обновление, свежите сокове на родовете, които се връщат към земята, за да почерпят сили. Понякога ходел във Валкера и се връщал щастлив от това плодовито кътче, радвал се на спокойния разумен баща, вечно крачещ зад ралото, на веселата простодушна майка, чиято широка утроба можела да народи цял един малък свят. Знаело ли се къде ще поникне здравият клон? Може би мъдрият, могъщият, очакваният щял да излезе оттам? Най-лошото за красотата на Дървото било, че тези хлапета били още толкова малки, че не можел да ги класифицира. Гласът му се разнежи при мисълта за тази надежда за бъдещето, за тези руси главици и от непризнато съжаление, че не се е оженил.
Все така загледан в разгънатото пред него родословно дърво, Паскал извика:
— И все пак виж колко е пълно, колко е показателно!… Нали ти казвам: тук намираме всички случаи на наследственост. За да изградя окончателно теорията си, трябваше просто да я основа на тази съвкупност от факти… Така или иначе, най-чудесното е, че тук сякаш пипаме с пръст как същества, поникнали от същия дънер, могат да изглеждат коренно различни, бидейки просто логични видоизменения на общите прародители. Дънерът обяснява клоните, а те обясняват листата, у баща ти Сакар, както у чичо ти Йожен Ругон, които са толкова противоположни по темперамент и живот, един и същи подтик е породил безразборните ламтежи у единия и властната амбиция у другия. Анжелик, тази чиста лилия, се ражда от съмнителната Сидони: порив, който, според средата, създава мистици или сладострастници. Трите деца на семейство Муре са движени от един и същи устрем, който от умния Октав е направил продавач на парцали, от вярващия Серж — селски свещеник, от слабоумната Дезире — хубава щастлива мома. Но още по-поразителен е примерът с децата на Жервез: те наследяват неврозата и Нана се продава, Етиен става бунтар, Жак — убиец, а Клод има гений. Докато тук, до тях, братовчедка им Полин олицетворява победилата порядъчност, която се бори и се жертвува… Та нали наследствеността, самият живот, измътва тъпаците, лудите, престъпниците и великите хора. Някои клетки се израждат, други заемат мястото им и ето ти мошеник или луд вместо гениален или просто порядъчен човек. А човечеството се носи и влачи всичко!
После мисълта му пое в друга посока:
— Ами животинският свят? Животното страда и обича, то е като опростена схема на човека. А всички тези животни, които живеят с нас нашия живот, та те са като наши братя!… Да, бих искал и тях да ги сложа в Ноевия ковчег, да им направя място в нашия род, да покажа, че са тясно свързани с нас, че допълват нашия живот. Знам котки, чието присъствие създаваше тайнственото очарование на дома, кучета, които бяха обожавани, чиято смърт бе оплаквана и оставяше в сърцата безутешна скръб. Знам кози, крави, магарета, които имаха необикновено значение, чиято личност играеше такава роля, че за тях би трябвало да се пише… Вземи например нашето бедно старо конче Боном, който ни служи четвърт век, не мислиш ли, че е предал нещо от себе си на нашата кръв и че е вече член на нашето семейство? Ние сме го променили, както и той малко ни е въздействувал, така че накрая и той, и ние имаме някакъв общ облик и това е толкова вярно, че сега, като го гледам полусляп, с мътен поглед, със схванати от ревматизъм крака, го целувам по двете страни, като че ли е беден стар сродник, останал на моя издръжка… Ах, светът на животните! Всички подвластни на човека страдащи същества, с каква огромна симпатия би трябвало да им се отдели място в една история на живота!
Това бе последното възклицание, с което Паскал изразяваше своята огромна нежност към живите същества. Постепенно се бе разгорещил и бе стигнал до изповедта на своята вяра в непрекъснатия победен труд на живата природа. И Клотилд, която дотогава слушаше мълчаливо, пребледняла, потресена от такова количество факти, които се стоварваха върху нея, най-после отвори уста, за да попита: