Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
И нима имаше само кал в тази преляла река, чиито шлюзове бе вдигнал? Колко злато се бе отложило по тревите и цветята на бреговете й! Пред Клотилд сякаш още препускаха стотици същества, тя още беше под впечатлението на прелестни, добри лица: тънки профили на девойки, ведри жени с красиви черти. Кървяха страсти, сърца се разтваряха в нежни пориви. Колко много бяха всички тези Жани, Анжелики, Полини, Марти, Жервези, Елени! От тях и от другите, дори от най-лошите, от страшните мъже, най-ужасни от всички, се надигаше братска човечност. Този полъх, това широко течение на симпатия бе усетила в неговото точно изложение на учен. Той не изглеждаше разчувствуван, спазваше безличното държане на демонстратор, но каква добрина и съкрушеност, каква гореща преданост, каква всеотдайност за щастието на хората се долавяше в дъното на душата му! При цялата си математическа постройка делото му беше пропито с братско състрадание, то личеше дори в най-язвителните му насмешки. Не й ли бе говорил за животните като по-голям брат на всички нещастни същества, които страдат? Страданието го разяря ваше, гневът му идваше само от голямата възвишеност на мечтата му, бе станал груб само от омраза към неистинското и мимолетното, понеже мечтаеше да работи не за едно цивилизовано за миг общество, а за цялото човечество, за всички важни часове на неговата история. И може би именно този бунт против ширещата се баналност го бе накарал да се заеме с дръзки теории и практика. И делото му си оставаше човечно, отклик на огромния стон на съществата и нещата.
Впрочем не беше ли това животът? Няма абсолютно зло. Никой не е лош за всички, всеки носи щастие някому. И ако човек не се задоволява с една-единствена гледна точка, накрая си дава сметка, че всяко същество е полезно. Онези, които вярват в някакъв бог, би трябвало да си кажат, че щом техният бог не поразява злите с гръм, то е, защото вижда цялостния ход на Своето творение и не може да слиза до частното. Трудът свършва и започва отново, съвкупността на живите все пак си остава удивителна със своята смелост и работливост; любовта към живота преодолява всичко. В исполинския труд на хората, в упорството им да живеят е тяхното оправдание и изкупление. От такава височина погледът не вижда нищо друго освен тази непрестанна борба и все пак много добро, макар че има и много зло. И сърцето се изпълва с всеобща снизходителност, прощава, остава само огромна жалост и пламенно милосърдие. Това положително е пристанището, очакващо онези, които са загубили вяра в догмите и искат да разберат защо живеят на този свят сред неговата несправедливост. Трябва да живеем заради усилието да живеем, заради камъка, който ще донесем за далечното тайнствено дело и единственото възможно спокойствие на тази земя е в радостта от извършването на това усилие.
Изтече още час, цялата нощ бе минала в този страшен житейски урок, без нито Паскал, нито Клотилд да съзнават къде са, как времето лети. От няколко седмици Паскал беше преуморен, вече съсипан от подозренията и страданията напоследък и сега нервно потрепери, сякаш се събуждаше внезапно.
— Ето — каза той, — ти знаеш всичко. Чувствуваш ли сърцето си силно, закалено от истината, изпълнено с прошка и надежда?… С мен ли си?
Но и тя трепереше от страшния нравствен удар, който бе получила, не можеше да се съвземе. За нея това беше сриване на всичко, в което бе вярвала дотогава, такова обръщане към един нов свят, че не смееше да си зададе този въпрос и да реши. Чувствуваше се грабната, понесена от всемогъществото на истината. Приемаше я, а не беше убедена.
— Учителю — прошепна тя, — учителю…
За миг стояха един срещу друг, гледаха се. Денят се раждаше: прелестно чиста руменина в дъното на голямото светло, измито от бурята небе; нито следа от облак по бледата розовееща синева. Радостта на пробуждащото се мокро поле влизаше през прозореца, свещите догаряха и пламъците им избледняваха в нарастващата светлина.
— Отговорѝ ми. Все още ли искаш да разрушиш всичко това, да го изгориш?… С мен ли си, напълно с мен?
В този миг му се стори, че някакъв внезапен порив я тласка и тя ще се хвърли разплакана на врата му. Но те изведнъж се видяха — бяха полуголи. Тя дотогава не бе забелязала, но сега осъзна, че е само по долна фуста, с голи ръце, голи рамене, едва прикрити от пухкави кичури разпиляна коса, а като сведе поглед, отново зърна под лявата си мишница няколкото капки кръв от раничката, която той й бе направил, докато се бореше с нея, за да я усмири с груба прегръдка. Тогава я обзе необикновено смущение, увереност, че ще бъде победена, сякаш тази прегръдка щеше да го направи неин господар във всичко и завинаги. Това усещане продължаваше, завладяваше я, влечеше я отвъд волята й, обхващаше я непреодолимо желание да се предаде.