Доктор Паскал

— Добре, а ти, учителю?

Сега, без да се колебае, Паскал извика:

— О, аз ли? Защо да говорим за мен? Аз не съм от рода!… Виждаш какво пише тук: „Паскал, роден през 1813. Вроденост. Съчетание, в което се смесват физическите и духовните белези на родителите, без никой от тях да може да се установи у новото същество…“ Майка ми достатъчно ми е повтаряла, че не знае откъде съм дошъл!

И това бе като вик на облекчение, на неволна радост.

— Знаеш, народът не се мами. Чула ли си някой в града да ме нарече Паскал Ругон? Не! Хората открай време казват просто „доктор Паскал“. Защото не съм като нашите… И може да ти се стори малко сурово, но това ме радва, защото понякога наследствеността е наистина нещо прекалено тежко за човека. Колкото и да обичам всичките си роднини, все пак сърцето ми весело се разтуптява, когато усетя, че съм друг, различен, че нямам нищо общо с тях. Че не съм като тях, че не съм като тях, господи! Все едно, че вдишвам малко чист въздух, иначе нямаше да мога да ги държа тук до един, да ги разголвам в тези досиета и все пак да имам сили да живея!

Най-сетне спря. За миг настъпи мълчание. Бе престанало да вали, бурята отминаваше, чуваха се само далечни гръмотевици, а от освеженото още тъмно поле през отворения прозорец нахлуваше приятна миризма на мокра пръст. Във въздуха, който се успокояваше, свещите догаряха с високи, нетрепкащи пламъци.

— Ах, какво ще стане с мен? — само каза Клотилд и унило разпери ръце.

Това беше същият тревожен въпрос, който бе изкрещяла една нощ на хармана: животът е противен, как да живее спокойно и щастливо? Страшна светлина хвърля науката върху света, анализът прониква във всички човешки язви, за да покаже техния ужас. А ето че сега той отново говореше за това, и то още по-открито, увеличаваше отвратата й от хората и нещата, като подлагаше на дисекция дори семейството й. Калният поток бе текъл пред нея в продължение на почти три часа и най-грозното разкритие бе неподозираната страшна истина за близките й, скъпите й хора, онези, които би трябвало да обича: баща й, издигнал се чрез престъпни парични сделки, брат й, кръвосмесител, безсъвестната й баба, цяла опръскана с кръвта на праведници, почти всички останали белязани с пороци — пияници, развратници, убийци, — чудовищен цъфтеж на човешкото дърво. Ударът бе толкова жесток, че тя не можеше да се съвземе от болка и изумление пред целия този живот, за който научаваше така изведнъж. И все пак урокът беше като че ли оправдан, дори грубостта му, от нещо голямо и добро, от някакъв дълбоко човечен полъх, който я бе понесъл от началото до края. Нищо лошо не й бе направил, тя се бе почувствувала като шибана от остър морски вятър, вятъра на бурите, от който човек усеща гърдите си разширени, здрави. Паскал всичко бе казал, дори за майка си бе говорил свободно, продължаваше да има към нея почтителното отношение на учен, който не съди фактите. Да казваме всичко, за да знаем всичко, да лекуваме всичко — нали така бе извикал в онази чудна лятна нощ? Самият ужас на това, което й бе разкрил, я разколебаваше, беше като ослепена от силна светлина, но най-после го разбираше, вътрешно признаваше, че е предприел едно огромно дело. Освен това в неговия вик имаше нещо здраво, имаше надежда в бъдещето. Той говореше като благодетел: щом наследствеността е в основата на всичко, искаше да определи нейните закони, за да се разпорежда с нея и да създаде един щастлив свят.