По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Погледни там, невернико!
Хари, Джордж, дори Червен Облак, който бе побързал да качи Минехаха на раменете си, се наведоха: в една пукнатина на земята видяха да се гърчи змия на черни и зелени петна. Опашката й, която се мяташе отчаяно, издаваше звънтящи звуци, особено когато биеше в скалата.
— Виждаш ли, Хари? — попита Джон и наведе лампата, тъй като онази на трапера бе изгаснала.
— Гръм и мълния! Истински кротал! Добре щяхме да се наредим, ако не го беше видял! Как така се е озовал тук?
— И аз се питам — отвърна съветникът. — Бих предпочел да имам работа с някоя сива мечка, отколкото да стъпя върху главата на тези ужасни влечуги.
— Вярвам ти. А сега провери дали няма други, скрити из пукнатините на скалите. Вие — каза Хари, обръщайки се към другите.
— бъдете готови да ги смачкате с прикладите.
Джон огледа внимателно всички пукнатини, като насочи светлината на лампата и в дупките, после тръгна съвсем предпазливо и се изкачи по скалите, които заобикаляха Мъртво море — всички от въглищен произход.
Докато се придвижваха изглежда ураганът удвояваше гнева си. Гръмотевиците следваха една след друга с нечувана честота, отеквайки все по-страховито в пещерата. В някои моменти до ушите на четиримата мъже достигаше дори дяволският вой на вятъра. Над прерията бушуваше един от ония американски циклони, които за малко минути помитат цели градове, изпречили се по пътя им и вдигат човек във въздуха.
След пет минути изкачване и спускане, силен вятър блъсна Джон в лицето и го накара да отстъпи.
— Намираме се пред прохода, който ще ни отведе на открито!
— викна, стиснал здраво лампата, за да не се люлее. — Другари, спасени сме!
— Време беше, струва ми се — каза Хари. — Мъртво море нараства все повече и бреговете му потъват със застрашителна бързина.
— Ако ще сега всичко да се продъни, дори и цялата мина, вече няма значение — рече Джон. Той повдигна лампата и зърна един отвор с неправилна форма, но достатъчно широк, за да могат хората да се промъкнат. През него нахлуваше на промеждутъци силен вятър и тътен на страхотни гръмотевици.
— Да бягаме, бързо — извика силно Джордж, за да надвие грохота. — Наситих се на мината и на нейното Мъртво море. Роден съм да живея в ясната и зелена прерия, а не там където се крият къртиците.
— Стойте до мен — заповяда Джон, — а ти Хари приготви една факла, ако не са измокрени.
— Моите са сухи — каза Джордж. — Да запаля ли?
— Не, не сега! Гризу е сигурно пред нас.
— Тръгваме ли?
Джон се вмъкна в прохода, но тутакси се хвърли назад с все сила и едва не събори другарите си, които се бяха струпали зад него. Първото, което изрече бе една ругатня.
— Какво, индианци ли? — попитаха в един глас двамата трапери, като изблъскаха Червен Облак, които искаше да излезе напред заедно с Минехаха.
— Отстъпвайте бързо — отвърна великанът с треперящ глас.
— Дяволът ли видя? — попита Хари.
— Не един, а стотици.
— Полудя ли, Джон?
— Искаш ли да минеш напред? Отстъпвам ти мястото — отговори великанът и направи крачка назад.
— Все пак аз нищо не виждам, дори някакви води, от които ти се страхуваше.
— Тогава ще ти кажа, че галерията е пълна с гърмящи змии. Три възгласа на уплаха последваха думите на съветника.
— Отстъпвайте! — повтори Джон властно. — Проходът е задръстен от тези проклети влечуги, които ураганът е натикал чак тук.
— Назад! — викнаха тримата трапери и се спуснаха стремглаво към Мъртво море.
Джон, Червен Облак и Минехаха ги последваха без да посмеят да влязат в бой с тези крайно отровни змии, които по смъртоносното си ухапване съперничат на соЬга сареЬ от Източна Индия или на черната змия от Индокитай.
— Джон, сигурен ли си, че ги видя? — каза Хари, задъхан.
— Както виждам теб.
— Много ли бяха?
— Видях купчини.
— Какво правеха?
— Дремеха, сигурно в очакване ураганът да стихне.
— Не можем ли да ги прогоним?
— Как? Трябват ни снопи пръчки, каквито тук нямаме.
— Значи трябва да останем тук, обсадени от водите!
Великанът махна примирително с ръка без да отговори.
— Ще нарастне ли още Мъртво море? — продължаваше да разпитва Хари.
— Ако ураганът не престане, нивото му ще се увеличава — отвърна Джон. — Не чуваш ли шумоленето на всички тези потоци, които се изливат в блатото?
— И ще се издавим ли?
— Питай Мъртво море?
— Проклятие! Да стигнем до тук и да трябва да се връщаме!
— Не разчитай повече на галерията, по която дойдохме; тя вече е под водата, приятелю.
— Тогава трябва да умрем — каза Червен Облак, който галеше косите на Минехаха.
— Кой може да каже това? — отвърна съветникът примирително.