Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Лилиан разтвори куфарите си. Не бе взела със себе си много неща. Също и пари имаше малко. Позвъни на чичо си по телефона. Никой не се обади. Позвъни още веднъж. Обади се някакъв непознат глас. Чичо й бил освободил телефона още преди години.
За миг я обзе паника. Бе получавала парите си всеки месец чрез една банка и отдавна не бе чувала нищо за чичо си. „Не е възможно да е умрял — помисли тя. Странно, че тази мисъл бе винаги първото, което й идваше на ум! — А може би се е преместил да живее Другаде, в друг квартал?“ Попита в хотела за телефонен указател, но там имаха само стария, от първата година на войната. Нов указател Париж още нямаше. Нямаше и достатъчно въглища в града. Вечерта в стаята стана студено. Лилиан трябваше да си облече палтото. От благоразумие бе. сложила в багажа си няколко вълнени дрехи с мисълта, че тук може да ги подари на някого. Сега бе доволна, че ги е взела.
През прозореца започна бавно да нахлува здрачът — сивкав и мръсен. За да се стопли, Лилиан се изкъпа и се мушна в леглото. За първи път от заминаването си бе сама. За първи път от години бе съвсем сама. Парите й щяха да й стигнат най-много за една седмица. С мрака в стаята се настани и страхът. Кой можеше да каже къде е чичо й? Възможно бе да е заминал на екскурзия за няколко седмици, но също така бе възможно да е претърпял злополука и да е мъртъв. А може би и Клерфе бе потънал вече в този непознат град, бе се преместил в друг хотел, бе започнал друго съществование и тя нямаше да чуе вече нищо също и за него. Побиха я тръпки. Всичките й романтични мечти се разбиха на прах в съприкосновението с действителността, със студа и самотата.
А в същото време в топлата клетка на санаториума тихо бучеше парното отопление…
На вратата се почука. Появи се прислужник от хотела с два пакета. Единият от тях съдържаше цветя. Единствено Клерфе можеше да ги е изпратил. Лилиан бързо даде на мъжа в слабо осветения коридор една доста едра банкнота. Във втория пакет имаше вълнено одеяло. „Мисля, че може да ви послужи — пишеше Клерфе. — В Париж все още не достигат въглища.“
Тя разгърна одеялото и от него изпаднаха две малки картонени опаковки. Те съдържаха електрически крушки. „Парижките съдържатели на хотели икономисват електричеството — пишеше Клерфе по-нататък. — Заменете вашите крушки с тези лампи и светът ще стане за вас двойно по-светъл.“
Тя последва съвета му. Сега поне можеше да чете. Прислужникът й бе донесъл някакъв вестник. Тя хвърли поглед по заглавията, но след малко го остави настрана. Всичко това вече не се отнасяше до нея. Имаше прекалено малко време. Така и нямаше да узнае кой ще стане президент през идущата година и коя партия ще получи мнозинство в парламента. Не я и интересуваше; вълнуваше я само едно-единствено нещо — животът! Собственият й живот!
Тя се облече. Притежаваше последния адрес на чичо си. Преди половин година той й бе писал оттам. Трябваше да отиде на този адрес и да се помъчи да разбере къде се е преместил.
Чичото живееше на старото място, но се бе отказал от телефона.
— Твоите пари? — попита той. — Както искаш. Аз ти ги пращах всеки месец в Швейцария. Бе много трудно да се получи разрешение за превеждането им. Естествено мога да ти ги изплащам месечно и тук, във Франция. На какъв адрес?
— Не желая да ми изпращаш месечни вноски. Искам веднага да получа цялата сума.
— За какво ти е?
— Искам да си купя дрехи.
Старият човек се вторачи в нея.
— Ти си също като баща ти! Ако той…
— Баща ми не е между живите, чичо Гастон.
Гастон гледаше своите бледи, едри ръце.
— От парите ти не остана много нещо. Но с какво възнамеряваш да се занимаваш? Боже мой, ако имах щастието да мога да живея в Швейцария!
— Аз живях не в Швейцария. Живях в болница.
— Ти не знаеш цената на парите. Ще ги изхарчиш за няколко седмици. Ще ги прахосаш…
— Възможно е — каза Лилиан.
Той я погледна уплашено.
— А какво ще стане, след като ги пропилееш?
— Успокой се, няма да ти увисна на врата!
— Би трябвало да се омъжиш. Здрава ли си вече?
— Щях ли иначе да бъда тук?
— В такъв случай трябва да се омъжиш.
Лилиан се засмя. Намеренията му бяха повече от прозрачни. Той искаше да прехвърли на някого другиго отговорността за нея.
— Трябва да се омъжиш — повтори Гастон. — Мога да уредя, да се позапознаеш с тоз-онзи.