Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Клерфе постави бутилката върху долната дъска на прозореца, но я вдигна обратно.
— Не бива да стои на това място. Лунната светлина убива аромата на виното. И тази мъдрост съм научил от баба си.
Той тръгна към вратата.
— Клерфе — каза Лилиан.
Той се обърна.
— Аз не заминах, за да спя сама — каза тя.
VIII
Пред тях бе Париж със своите предградия — грозен и неприветлив град, измокрен от дъжда, но колкото повече навлизаха в него, толкова по-силно ги обземаше магията му. Улици, кръстовища, площади изникваха пред погледите им като картини от Утрило и Писаро. Сивотата избледня, стана почти сребриста и внезапно се появи реката с мостовете и шлеповете по нея, с крайбрежните напъпили дървета, с пъстрите редици на букинистите и старите каменни здания по десния бряг на Сена.
— Оттам са извели Мария Антоанета — каза Клерфе, — за да я обезглавят. А в ресторанта точно насреща готвят много вкусно. Гладът и историята тук навсякъде вървят ръка за ръка. Къде искате да отседнете?
— Там — отвърна Лилиан и посочи от другата страна на реката, където се белееше фасадата на малък хотел.
— Познавате ли хотела?
— Откъде мога да го познавам? — попита тя.
— Нали сте живели в Париж?
— Когато живеех тук, най-често се криехме в мазето на един зарзаватчия.
— Може би ще е по-добре да се настаните някъде в шестнайсети арондисман? Или у чичо си? [Арондисман (фр.) — административен район в Париж. — Б. пр.]
— Чичо ми е такъв скъперник, че навярно сам обитава една-единствена стая. Да отидем в онзи хотел и да попитаме дали имат свободни места. Вие къде живеете в Париж?
— В хотел „Риц“.
— Разбира се. Бяхте ми казали още преди.
Клерфе кимна.
— Не съм достатъчно богат, за да живея другаде. Те преминаха по моста на булевард Сен Мишел, завиха по кея Гран Огюстен и спряха пред хотел „Бисон“. Когато слязоха от колата, от хотела тъкмо излизаше един прислужник, натоварен с куфари.
— Ето и моята стая — каза Лилиан. — Някой напуска.
— Наистина ли искаш да останеш тук? Просто само защото това е първият хотел, изпречил се пред погледа ти?
Лилиан кимна.
— Да. И въобще възнамерявам така да живея, без да слушам съвети и без предубеждения.
Стаята, както очакваха, бе свободна. За щастие тя се намираше на първия етаж. , Хотелът нямаше асансьор. Стълбището бе изтъркано и старо. Стаята бе малка и оскъдно мебелирана, но леглото изглеждаше добро, а имаше също и баня. Мебелите бяха нови с изключение на една малка барокова масичка, която изглеждаше като принц, застанал сред подчинените си. Тапетите бяха овехтели, а електрическата крушка в стаята бе слаба, затова пък под прозореца проблясваше реката с отразената Консиержри, кейовете и звънарните на катедралата Нотр Дам.
— Можеш да напуснеш хотела в момента, в който поискаш — каза Клерфе. — Някои хора забравят това.
— И къде да отида? При тебе в „Риц“?
— Не при мене, а просто в „Риц“ — отвърна Клерфе. — През време на войната живях там близо половин година под чуждо име и с брада. В евтината част към Рю Камбон. В другата половина на хотела с изглед към Плас Вандом живееха немските висши партийни функционери. Бе нещо знаменито!
Прислужникът качи куфарите. Клерфе тръгна към вратата.
— Искаш ли да вечеряме, заедно? — попита той.
— Кога?
— В девет?
— Добре. В девет.
Тя погледна след него. По пътя не бяха споменали нито дума за вечерта в Аскона. „Френският език е удобен — помисли тя. — Човек лесно преминава от «ти» на «вие» и обратно. И нито едно от двете обръщения не е трайно, а е само игра.“ Чувайки рева на „Джузепе“, Лилиан отиде до прозореца. „Може би ще дойде пак — помисли тя, — а може би не.“ Не знаеше това със сигурност, но и то не бе толкова важно. Важното бе, че е в Париж, че е вечер и че живее.
Светофарите на булеварда Сен Мишел светнаха зелено и глутница ситроени, рена и камиони се втурна по моста като ловна хайка подир „Джузепе“. Лилиан не можеше да си спомни да е виждала някога толкова много автомобили. През време на войната имаше съвсем малко. Шумът беше силен, но за нея бе като орган, на който железни ръце свирят могъщо „Te Deum“. [„Te Deum“(лат.) — начало на католическия богослужебен химн „Тебе, господи, хвалим!“ — Б. пр.]