Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
Мислех си за Мари, как, когато бях вече във ваната, разопаковаше куфарите. Как стоеше пред огледалото, сваляше си ръкавиците, приглаждаше си косата, как вадеше закачалките от гардероба, закачаше на тях роклите си и отново закачаше закачалките в гардероба, а те скърцаха по месинговата тръба. После обувките, тихото потракване на токчетата, лекото търкане на подметките, и как поставяше върху стъклото на тоалетната масичка тубите, шишенцата и бурканчетата си, голямото бурканче с крем или тесничкото шишенце с лак за нокти, пудриерата и после острия металически звук на отвесно сложеното червило.
Изведнъж забелязах, че бях започнал да плача във ваната и направих изненадващо физическо откритие: сълзите ми се струваха студени. Иначе винаги ги усещах горещи и през миналите месеци няколко пъти бях плакал с горещи сълзи, когато бях пиян. Помислих си и за Хенриета, за баща ми, за сменилия вероизповеданието си Лео и се учудих, че още не се бе обадил.
12
В Оснабрюк тя за първи път ми каза, че се страхува от мен, когато отказах да заминем за Бон, а тя непременно искаше да отиде там, за да подиша „католически въздух“. Изразът не ми хареса, аз казах, че и в Оснабрюк има достатъчно католици, но тя заяви, че не ги разбирала, а и аз не съм искал да я разбера. Вече два дни бяхме в Оснабрюк между два ангажимента и имахме още три дни пред нас. Валеше от ранно утро, в нито едно кино не даваха филм, който би ме заинтересувал, а и аз въобще не бях предложил да поиграем на „Не се сърди човече“. Още предния ден Мари бе направила на предложението ми физиономия на добре владееща се детска бавачка.
Мари лежеше на леглото и четеше, аз стоях до прозореца, пушех и гледах към улица „Хамбург“, понякога поглеждах към гаровия площад, където хората излизаха от гарата и тичаха в дъжда към спрелия трамвай. Не можехме да правим и „онова нещо“. Мари бе болна. Не беше направила нормален спонтанен аборт, но имаше нещо от този род. Не бях разбрал точно какво е, а и никой не ми бе обяснил. Във всеки случай тя бе повярвала, че е бременна, но вече не беше, сутринта бе само няколко часа в болницата. Беше бледа, уморена и раздразнителна, аз бях казал, че за нея не е добре да пътува дълги разстояния с влака. Много бих искал да знам нещо по-подробно, например дали е имала болки, но тя не казваше нищо, само плачеше понякога, и то по някакъв съвсем непознат за мен, нервен начин.
Зърнах момченцето, което идваше отляво по улицата и вървеше към гаровия площад, беше съвсем мокро и държеше под силния дъжд отворена ученическата си чанта. Беше отворило назад капака на чантата и я носеше пред себе си с едно изражение на лицето, каквото бях виждал по картините на Тримата свещени влъхви, които носят в дар на младенеца Исус Христос тамян, злато и миро. Разпознавах мокрите, почти разлепени подвързии на книгите. Изразът на момченцето ми напомняше на Хенриета. Отдадено, изгубено и възвишено. Мари ме попита от леглото:
— За какво мислиш?
Аз й отговорих:
— За нищо.
Още виждах момченцето бавно да прекосява гаровия площад, после изчезна в гарата, страхувах се за него, за този възвишен четвърт час то щеше горчиво да заплати: майка му щеше да му се разкрещи, баща му да гледа угрижено, защото в къщи нямаше да имат пари за нови учебници и тетрадки.
— За какво мислиш? — попита Мари отново.
Пак ми се искаше да й отговоря „за нищо“, но после се сетих за момченцето и й разказах за какво мислех: как момчето се връща в къщи, в някакво село наблизо, и как вероятно щеше да излъже, защото никой нямаше да му повярва какво бе направило в действителност. То сигурно щеше да каже, че се е подхлъзнало и чантата му е паднала в някоя локва, или че за няколко минути я е оставило, и то точно под някаква водосточна тръба и изведнъж от нея потекла вода, точно в ученическата му чанта. Разказах всичко това на Мари с тих, монотонен глас, а тя каза от леглото:
— Какво значи това? Защо ми разказваш всички тези глупости?
— Защото мислех точно за тях, когато ме попита.
Тя не ми повярва цялата тази история за момченцето и аз се ядосах. Още никога не се бяхме лъгали или обвинявали в лъжа. Така се ядосах, че я накарах да стане, да си събуе обувките и да дойде с мен до гарата. В бързината забравих чадъра, ние се измокрихме и въпреки това не намерихме момчето на гарата. Минахме през чакалнята, отидохме дори на бюрото за услуги и накрая попитах служителя на изхода, дали наскоро е заминал някакъв влак. Той каза: