Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Пушекът се разсея и се превърна в прозорец, гледащ към далечината. Онова, което видях, спря дъха ми. Видях зелена гора, сребърни потоци и равнина с цвят на цъфнал синап. Зад тях, далеч на хоризонта, се простираше планинска верига. Приличаше на юмрук с изпъкнали кокалчета. Виждаха се четири големи, заоблени върха и един пети, който приличаше на палец в стиснат юмрук. Върховете бяха от черна вулканична скала, покрита със сняг. Снежни вихрушки се издигаха над всеки от тях. Долината между палеца и показалеца плавно се издигаше нагоре… в черната планинска верига имаше проход.
Проход към…
— Далечното царство — допълни мисълта ми благовейният шепот на Дженъс.
Тази истина ме окрили. Чувствах се лек като хвърчило и копнеех да литна към тази далечна страна, за да я видя със собствените си очи. Страна, която досега не беше посещавана от никого от известния ми свят.
Чу се писък и картината изчезна. Зяпнах от изненада, защото видях звярът да се надига, невредим и силен както преди. Срещу него стоеше голият човек. Той отправяше гърмящите си предизвикателства, звярът му отвръщаше с рев и двамата се спуснаха през кръга един към друг. Но преди да започне битката, изчезнаха. Златният кръг остана празен.
Примигнах. Мракът се разсея. Обърнах се към Дженъс. Лицето му бе останало без капка кръв, но очите му бяха оживени от вътрешен огън. Той ме погледна, сякаш да ми каже нещо, после само поклати глава. Касини се размърда до мен. Обърнах се към него и погледите ни се срещнаха. И неговите очи бяха оживени като на Дженъс, но огънят в тях беше запален от алчност и амбиция. Не съм сигурен, че го разбрах тогава. Може би украсявам паметта си. Но наистина си спомням, че почувствах радост… и безпокойство.
— Слава на Те-Дейт, защитник на уморения пътник — каза Гамелан.
— Слава на Те-Дейт — промърморихме всички в отговор.
— Поличбата е ясна — каза Гамелан. — Шансовете на вашата експедиция за успех и провал са еднакви.
— Но поне знаем, че целта е благородна, свещена — отговори Касини. Като наш жрец той имаше право да отговори. — Поличбата предсказва, че Далечното царство лежи точно зад планините, които приличат на юмрук.
— Не позволявай желанията да замъгляват силата на разсъжденията ти, млади братко — смъмри го Гамелан. — Видяхме само планини… но не и онова, което лежи зад тях.
Касини се поколеба и не отговори и аз се изплаших, че в тази пауза нашият шанс може да пропадне. Поличбата не казваше нито „да“, нито „не“. Окончателното решение все още зависеше от Съвета на жреците.
— Мога ли да говоря, повелители? — попита Дженъс. Гамелан кимна. — Вие казвате, че ще се сблъскаме с големи опасности и резултатът от експедицията е под въпрос.
— Това показва поличбата — съгласи се Гамелан.
— Има ли обаче някаква опасност за Ориса? Ще бъде ли някой застрашен, ще пострада ли някой, ако експедицията не успее?
— Само вашите семейства — каза Гамелан. — Защото неуспехът определено ще означава смърт. По този въпрос поличбата е ясна.
— Всеки мъж тук е готов да рискува, повелители мои — намесих се аз. — В сърцата си всички ние знаем, че тази експедиция може да се увенчае с голяма слава. Слава за нашата скъпа Ориса… бисерът на целия цивилизован свят.
Жреците дълбокомислено замълчаха, сетне тихо започнаха да се съветват. Накрая Гамелан се обърна към нас и заяви.
— Дава ви се разрешение.
— Слава на Те-Дейт — отговорихме дружно ние. В ума ми изникнаха планините, приличащи на стиснат юмрук, и заснеженият проход, който минаваше през тях. За момент ми се стори, че виждам блясък. Златен блясък от мястото, където се срещаха палецът и показалецът. Блясък оттам, където ни чакаше Далечното царство.
ГЛАВА ШЕСТА
ЛИКАНТИЯ
Боговете се бяха погрижили за всичко: денят беше слънчев, безоблачното небе нежносиньо, откъм брега полъхваше лек ветрец, наситен със сол. Единственото неприятно нещо на този фон беше Ликантия — съвсем неподходящ град за такъв прекрасен ден. За този град трябваше друг фон: времето да е мрачно, буреносни облаци да покриват небето, леден вятър да вие като изгубени човешки души, морето да прилича на сиво-бял водовъртеж. Това са кошмарните одежди, които заслужаваше онази Ликантия.