Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Трябвало е да продадем мъжете им на ифора — намеси се Касини, — да вземем жените им да си доставяме удоволствие с тях, да не оставим в града камък върху камък и да поръсим земята със сол. Не мога да виждам много далеч в бъдещето, но имам предчувствието, че Ликантия отново ще ни създава неприятности.
— Строги думи — каза Дженъс. — Не съм съвсем съгласен с теб, че Ликантия е трябвало да бъде напълно унищожена. Отвъд Тясното море, във Валори, беше сторено точно така и аз имах възможност да видя резултатите. Но ти си прав, че Ликантия иска да възвърне старата си мощ. Когато служех тук, непрекъснато слушах такива приказки. И ако успеят, те отново ще нападнат Ориса. Ликантийците не забравят лесно онова, което считат за неправда. Според мен е добре да си държим езика зад зъбите, щом ще потеглим оттук. Всички ние може да сме Орисианци или на орисианска служба, но подчертаването на този факт в Ликантия едва ли ще ни спечели приятели. Нито тук, в Ликантия, нито оттатък Тясното море, във Валори. Защото Ликантия има дълги ръце и макар че съм служил в гарнизона, чиито наблюдателници виждаме през последните два дни, не знам до къде стигат. Нека пътуваме като анонимни търговци, без да афишираме лоялност към когото и да било. Така е много по-безопасно. — Той млъкна и се усмихна малко засрамено, после каза съвсем официално:
— Извинявам се, почитаеми Амалрик. — Искам да кажа, че бих препоръчал такъв неутралитет… но решението си е твое.
Засмях се, без да се обидя. Касини може би беше на друго мнение, но аз се бях отказал да водя експедицията така, сякаш трябваше да демонстрираме някакво превъзходство. В края на краищата не бяхме армия.
— Всеки, който мисли, че може да предложи нещо по-добро, има думата. Иначе няма да имаме никакъв шанс да достигнем до Далечното царство. Ще пътуваме без знамена и сигнални тръби, анонимно, както предлага капитан Грейклок.
Дженъс кимна, все още изглеждаше малко засрамен. Ийнес прихна и каза тихо, така че само аз да го чуя:
— Лъвовете не обичат мърша.
Пътувахме бързо, макар и предпазливо. Предпазливостта беше особено необходима поради многото пари, които трябваше да носим. Ако експедицията ни почваше от някое друго място, нямаше да имаме нужда от много пари в брой, а средствата, които биха ни потрябвали за търговия и за всякакви други нужди, бихме могли да изтеглим от местните банки с кредитно писмо от баща ми. Но тъй като пътуването ни трябваше да започне от Ликантия, това не беше възможно. Градът от много отдавна беше не само наш военен неприятел, но и жесток търговски конкурент. Най-омразните врагове на баща ми, един род на име Саймън — сега оглавяван от най-младия, но според баща ми и най-лош син, Нису — бяха ликантийци. Хората от този род не само ни бяха изиграли в някои частни тристранни търговски споразумения, но, баща ми беше сигурен в това, бяха използували информацията за нашите търговски операции, за да наемат местни бандити и на няколко пъти да нападнат от засада керваните ни. Така че той ме бе посъветвал да бъда много предпазлив, докато сме в Ликантия.
Пътуването премина без произшествия… с изключение на магьосницата. Пътят беше тесен, с дълбоки коловози и минаваше под огромни изкорубени дървета. Всички бяхме нервни, тъй като мястото предоставяше идеални възможности да бъдем нападнати от засада. Неочаквано пред нас се появи жена и ни препречи пътя.
Беше гола, но не можеше да съблазни никой мъж без настойка десет пъти по-силна от онази, която бях дал на Мелина. Стори ми се млада, но не бях сигурен, тъй като беше много мръсна; единствената й баня сигурно беше била още в утробата на майка й. Беше руса и чорлава. Преди коларите да успеят да дръпнат поводите, тя вдигна ръка с длан към нас и воловете спряха, сякаш ударени между очите с касапски чук. Войниците разтревожено зашушукаха и сержант Мийна веднага ги скастри. Жената вдигна и другата си ръка: от нея провисна въже.
— Налог… любовен данък — изпя тя.
— Ние не плащаме, майко — каза единият колар. Тя разлюля въжето.
— Налог… или това въже… тази връв… този конец… увисва безсилно, люлее се безпомощно… храбри войници… люлее се безпомощно, увисва безсилно и никой от вас няма да може да си оправи жената… люлее се безпомощно… увисва безсилно… — Войниците се развълнуваха и се развикаха, въпреки издадената от Мийна команда.
Касини слезе от коня си и мина напред. Вдигна глава нагоре, където слънцето се провираше между клоните, а после, мило усмихнат, се обърна към магьосницата: