Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Оттогава тя много се промени, така че позволете ми да я опиша по-пълно. Градът е построен в края на един полуостров, приличащ на изкривен пръст. В този пръст е разположено едно от най-големите известни дълбоководни пристанища. Според едно предание в този край на полуострова някога имало вулкан; много преди човекът да скъса оковите си, да се освободи от божия дом и да се засели на земята, вулканът изригнал, защото тогава огънят воювал с водата; но морето, както винаги, излязло победител. Пристанището всъщност е кратерът на този вулкан и много Орисианци желаеха той отново да се събуди, защото Ликантия бе донесла много смърт и мъка на нашия град. Кратерът е много стръмен и от полуострова към пристанището има само един път, леко полегат коридор, който може би се е получил от стичането на лава, впоследствие втвърдена. Та този коридор е изгладен от човека и от времето, докато се е превърнал в изсечен скат. Около пристанището и надолу, към стеснената част на полуострова хората, станали известни като ликантийци, построили своя град. Полуостровът е тесен и поради това ликантийците не градят ниски къщи като в Ориса, а високи, източени към небето постройки… постройки, които приличаха на монолитни блокове, изсечени от жесток гигант. Всеки ден слънцето осветяваше улиците под сградите само няколко минути. Дженъс ми беше казвал, че тези постройки приличали на мравуняци, натъпкани с жилища и работилници. Колкото е по-висок етажът, толкова по-скъпо е жилището. Но очите ни почти не забелязваха тези каменни кули, защото погледите ни бяха привлечени от мрачния морски замък на върха на полуострова. Оттам, заедно със своя съвет от магьосници, управляваха двамата върховни жреци-крале, властелините на Ликантия. В този замък бяха техните катакомби с богатства, а далеч под тях — влажните ликантийски тъмници и килиите за мъчения.
Дворецът изглеждаше недостъпен. Но веднъж вече беше превземан. Битката започнала с предателство през нощта и завършила с огън и меч. Беше паднал в ръцете на орисианците двайсет години преди да се родя, по време на последната битка от Втората война на градовете, когато сме извоювали свободата си от окупаторите, газили ни с тежкия си ботуш цели пет поколения. След победата обаче, вместо да изтребим всички ликантийци, ние сме сключили справедлив мир. Нашите управници смятали, че ако я няма Ликантия, може да се появи друга сила, която да се окаже също толкова враждебна. Или пък, ако бъде окупирана, проклетата страна може да стане причина за възникване на анархия. Не сме искали да държим Ликантия и като васална държава — ползата от поддържането на гарнизон в една враждебна страна е много съмнителна. Ето защо морският замък все още се издига на полуострова. И щом градът щял да остане да съществува, човещината и почитта към боговете изисквали ликантийците да имат възможност да се защитават от пиратите, които гъмжаха в Тясното море. Единственото, което сме искали, били репарации за щетите, нанесени на Ориса, за принасяне на жертви за духовете на убитите през двете войни и дарове за техните наследници. Имало й едно друго изискване: постоянно да им се напомня за тяхната грешка да считат Ориса за град на богати търговци и безсилни богове. Ето защо орисианците заповядали да се разруши огромната стена, построена в най-тясната част на полуострова. Ние сме изтръгнали от техните магьосници тайните на магиите за защита на стената и нашите най-способни жреци обединили силите си, за да направят магия за упадък и отслабване на града. Пречистването на града преди извършването на ритуала продължило повече от година, а самото заклинание — цял месец. По време на заклинанието умрели трима жреци, а след завършването му били необходими легиони от ликантийски пленници, за да почистят развалините и в някои случаи да съборят недосъборените стени.
Когато наближихме Ликантия, Ийнес ми махна с ръка. Отговорих му. Освен Ийнес, сержанта Мийна и десетте войници, доброволно пожелали да съпровождат Дженъс по време на експедицията, имахме и една огромна открита кола, теглена от волове и натоварена с нашия багаж и сандъците, в които държахме златото и среброто си. Дженъс, Касини и аз яздехме на коне.
— Защо — чудеше се Ийнес, сочейки развалините, където някога се беше издигала стената, — ликантийците не строят извън чертите на стария град? Да не би да се страхуват от горски духове?
— Добър въпрос, приятелю, — отбеляза Дженъс. — И за това си има причина. Ликантия мисли за позорно събарянето на защитната стена и съм чувал да казват, че един ден тя отново ще бъде издигната. Ето защо градът не се разширява извън границите на тази развалина и никой ликантиец не строи отвъд нея от страх да не признае, че одобрява поражението.