Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Прав сте да смятате, че от тази експедиция ще се спечели много — каза Дженъс. — Но аз ще ви направя лоша услуга, ако не ви посоча, че съществува и голяма опасност. Никой още не е бивал там, където се каним да отидем… и да се върне и разкаже.
— Аз съм само съд в ръцете на боговете, който те ще напълнят или ще строшат — отговори Касини. — Само те могат да знаят какви ще бъдат плодовете от това начинание. — Неловка тишина последва тази фалшива скромност. Наруши я връщането на Джениандър.
— Ето че към нас се присъедини и третият пътешественик — усмихна се той на Касини и ни подкани с ръка. — Елате. Съветът чака.
Последвахме го. Минахме през безброй плътни завеси по дълъг коридор, осветен от факли, подаващи се от главите на древни божества и митични зверове с остри зъби. По стените подскачаха зловещи сенки с рога, дълги бавни и остри нокти. Коридорът свършваше в огромна тъмна зала, прилична на пещера. Джениандър ни заведе до един каменен подиум, повдигнат на няколко стъпки от земята. Около него бяха поставени големи факли, които капеха, пушеха и хвърляха искри. Стояхме и дълго примигвахме, опитвайки се да си поемем дъх. Не мога да кажа за Дженъс, но моето сърце беше изпълнено с безпокойство и направо подскочи, когато един глас прокънтя:
— Кои са тези смъртни, застанали пред нас?
— Хора, тръгнали да търсят нов път за Ориса, повелители мои — отговори Джениандър.
— И кой свидетелствува за тяхното благочестие и добродетелност?
— Аз повелители мои… Джениандър ви ги представя.
Тишина. После усетих Дженъс да ме побутва с крак по петата. Съобразителността ми се възвърна.
— Аз говоря от тяхно име, повелители мои — казах. — Аз, Амалрик, син на вашата дъщеря Емили, син на вашия син Пафос Карима Антеро.
Сега можех да виждам по-ясно. Точно пред подиума имаше гол каменен под, гравиран с магически квадрати, триъгълници и загадъчни числа и символи. Около него беше описана огромна окръжност, опасана с чисто злато. Отсреща седеше Съветът на жреците, всичките облечени в черни дрехи. Бяха десет души и седяха на тронове от смарагд. Стената над тях представляваше въртоп от цветове и пушек, и виещи се човешки сенки. Говорещият седеше в средата. Беше със сбръчкано лице и приличаше на ястреб, сякаш някой беше издълбал главата на тази свирепа птица върху ябълка, а след това я бе свил и изсушил. Косата и брадата му бяха чисто бели и се спускаха надолу, сякаш не подстригвани от години. Мъждукащите му жълтеникави очи като че ли пронизваха душата ми. Това беше Гамелан, най-възрастният от жреците.
— И каква е целта на вашата експедиция, Амалрик, син на Емили, син на Пафос Карима Антеро? — попита Гамелан.
— Да открием Далечното царство, повелители мои. За доброто на Ориса и слава на нейните богове.
Настъпи пауза, през която жреците тихо заговори помежду си. Не знаех дали това е обичайна практика, но от разтревожения вид на Касини предположих, че не е. Накрая Гамелан отново отвори уста.
— Между вас има един, който е чужденец, но е роден от утробата на дъщеря на Ориса.
— Аз съм този човек, повелители мои — отговори Дженъс. — Дженъс, син на Кетер, син на принц Грейклок от Кострома.
— Чухме, че ти проявяваш интерес към уменията на жреците.
Страх обхвана сърцето ми. Какво се целеше с този въпрос? Кой разнасяше клюки за моя приятел? Изглежда, нямаше безопасен отговор. Жреците знаят всичко, така че ако Дженъс отречеше, щеше да постави под съмнение техните способности. Ако ли пък си признаеше, може би щеше да сподели съдбата на Халаб.
— Вярно е — отговори Дженъс припряно, — имам скромен талант, но ви уверявам, че не съм го получил чрез заклинание или магия. Като войник всред варварите ликантийци бях принуден да се осланям на собствения си, благословен орисиански ум. Имах известен успех с циреите и подбитите крака на моите войници. А веднъж излекувах една инфектирана рана на задника на моя сержант.
Стори ми се, че чух между жреците приглушен смях. Но най-вероятно това бе било плод на нервното ми напрежение, защото възможно ли беше да се чуе смях сред толкова високопоставени жреци?
— След като преминах през вратата на Ориса — продължи Дженъс, — аз побързах да се откажа от малкото, което бях научил. Смятам, че дори лекуването на циреи е безразсъдство, ако не се извършва от посветени. И когато преди малко научих, че един от най-способните млади жреци в цяла Ориса ще участва в нашата експедиция, веднага обещах тлъста овца за бога, който е проявил такава голяма милост към нас.