Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Чух някои истории — беше ми казал той, — в които се твърди, че владетелите на Ликантия тайно изпратили изследователи на изток, отвъд Редонд, дори отвъд Пиперения бряг. Но никога не срещнах човек, който да потвърди, че наистина е участвувал в такава експедиция, така че не им вярвам.
Сержант Мийна заедно с Дженъс се грижеше въоръжението ни да бъде такова, че да не приличаме на суетни Орисианци. Останалите неща — коне или мулета, храна, палатки и така нататък щяхме да купим или да ни направят в Редонд.
Дженъс тайно ми съобщи, че има да урежда други въпроси, за да осигури успеха на нашата експедиция… въпроси, в чието уреждане би било неразумно да се ангажира човек от моя дом. Също така ми каза, че не бива да се тревожа от честите му отсъствия или от появата на някои хора, с които имал работа. И добре, че ме предупреди; иначе, когато първия път видях човека, който се тътреше в двора на нашата странноприемница, щях да накастря Мийна и ликантийския страж. По-късно научих, че мъжът или жената, които често са най-опасни, могат да приличат на бог или богиня и да се държат като светци; докато истинският светец може да има вид на чудовище. Но Грейф приличаше на злодей. Ийнес пръв го забеляза, подсвирна и ме попита дали да провери що за човек е този там долу.
— Сигурно е богат — каза той. — Предполагам, че майките му плащат добри пари да плаши децата им, когато не слушат.
Грейф беше с два-три пръста по-висок от мен, но два пъти по-пълен. Имаше едро, набито тяло като на носач или пивоварец. Ако беше работил в един от тези два бранша, причината да го изхвърлят беше очевидна: ушите му бяха отрязани, което в Ориса беше знак, че е крадец, осъждан три пъти. Ръцете му бяха обезформени, изкривени. Отначало мислех, че е недъгав, после видях под навитите ръкави на мръсната му копринена риза белези от верига. Бяха го измъчвали.
Извиках му и го попитах по каква работа идва. Отговори ми, че търси капитан Дженъс Грейклок, човек, който някога е служил в Ликантия. Гласът му беше басов, като на човек който би могъл с успех да пее молитви. Ийнес го попита как се казва.
— Грейф.
— Хубаво име — измърмори слугата ми. — По каква работа?
— Лична… с капитана — отговори човекът.
Дженъс излезе от стаята си и се показа на балкона.
— Аз съм Грейклок. Кой те изпраща? — Човекът не отговори… или поне не се чу никакъв глас. Само направи с ръка три бързи движения.
— Качи се горе, човече — каза Дженъс. — Ийнес. Донеси ни вино.
Грейф може и да беше измъчван, но не беше осакатен. Той пъргаво се качи по стълбите — заприлича ми на някоя от големите маймуни от север в клетките на орисианските градини. Туниката му за миг се разтвори и зърнах ножницата на скрито оръжие. Дженъс го покани в стаята си и двамата прекараха там цели два часа. После Дженъс излезе и помоли да удвоя охраната на златните монети. Поколебах се, тъй като не исках да имам никаква работа с този Грейф, но разбрах, че ще се покажа като глупак. Положително по време на пътуването, което ни предстоеше, щяхме да имаме работа с такива разбойници, пред които с умиление да си спомняме за Грейф като за непорочна дева.
Аз лично имах собствени проблеми, които трябваше да реша, защото наемането на кораб, което смятах за нещо лесно, се оказа направо мъчително. Харесах един дълъг, красив кораб, който според някакъв пристанищен безделник беше с триъгълно платно — не можах да го видя, защото в момента беше навито. Огромният рул, който можеше да се върти само от двама души, беше отстрани и извитата му дръжка бе издялана като чайка, сигурно за да може корабът да пори плавно и бързо морските вълни. Извитият нос и кърмата бяха богато украсени, макар че кубриците сигурно щяха да са претъпкани. Корабът беше или нов, или изключително добре поддържан, но за мен най-важен беше окаченият на две красиво извити греди аутригер от лявата му страна, тъй като се страхувах, че стомахът ми няма да се отнесе благосклонно към първото ми морско пътуване. Преминах от една палуба на друга през трите кораба, които се намираха между кея и избрания от мен красавец. Посрещна ме един човек с вид, какъвто според мен трябваше да има всеки моряк — бос и гологлав, с измачкана жилетка и навити панталони. Той огледа дрехите ми и кимна почтително. — Да пътувате ли искате, господине? Представи ми се като Л’юр, капитан и собственик на „Китиуйк“, и още преди да изслуша предложението ми, настоя да ме разведе из кораба. Тогава знаех малко за корабите. Сега обаче зная много, зная абсолютно всичко за отвратителните изобретения и части, много повече на брой, отколкото човек може да изброи за цял ден. Честно казано, мисля, че е достатъчно да знаеш какво е кърма и нос и да изхвърлиш всички лишени от смисъл и използувани от моряците наименования. Накрая се върнахме в задната част на кораба, която той нарече задна палуба, и седнахме да изпием по една, както той я нарече, незаслужена чаша вино. Сипах доста вода във виното си. Капитанът каза, че е обмислил предложението ми и че за него ще бъде чест да ни закара до Редонд. Каза сумата. В злато. И искаше да я получи предварително. Като чух това, едва не разлях киселото му вино по палубата и отговорих, че искам само да наема коритото му, а не да го купувам. Той се усмихна, сякаш казаното от мен беше някаква особено сполучлива шега, и ми заговори за опасностите по Пиперения бряг.