Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Ах, жено, жено, ти виждаш онова дърво… виждаш онази сянка… сянката на онова дърво е онова дърво… корените на онова дърво са дълбоко, дълбоко в земята… — монотонно нареждаше той. — Ти ще станеш като онова дърво, ти ще станеш, трябва да станеш… и никой пътник не ще те вижда… и следващият, който мине, ще носи брадва и ще отсече твоето дърво.
Жената сякаш се беше превърнала в статуя. Виждах как се мъчи да помръдне устните си. Касини се изсмя злорадо и каза:
— Ти можеш да говориш, ти можеш да говориш, ти имаш благословията ми за това, о, дърво.
— Извинявайте, извинявайте — промълви тя. — Не знаех, че има някой, чиято сила е по-голяма от моята. Моля да ми простите.
— Не от мен, о, дърво — каза Касини. — Искай прошка от тези мъже, които ти нарече смели войници.
— Мъже от желязо, мъже от желязо, вие сте като желязо, когато правите любов, въжето изчезна, връвта си отиде, конеца го няма, той никога не е бил изпреден… вие сте от желязо, вие сте от стомана.
— Благодаря ти, жено — каза Касини, върна се и се качи на коня. — Амалрик — попита той, — има ли някаква причина, поради която да не я оставим на съдбата й?
Жената изплака.
— Ти си дърво, о, дърво — изрече жрецът и настъпи тишина. Гледах вцепенената жена. Гледах ужасената жена. Не. Нямаше никаква причина. Извадих от кесията си три златни монети, пуснах ги на пътя и казах:
— Да си върви.
— Ти чу, о, дърво — започна Касини неохотно. — Ти ще бъдеш свободна, но трябва да стоиш тук, ще стоиш тук, трябва да стоиш, докато сянката на онова дърво престане да пада върху теб.
Кимнах на коларите и те удариха поводите о гърбовете на воловете. Прекараха колата покрай магьосницата и продължихме. Когато стигнахме завоя, обърнах се да видя за последен път гърба на жената, застинала насред пътя. Приличаше на фигурите от фриза по Божията улица.
Дженъс яздеше до Касини.
— Интересно заклинание.
— Така е — съгласи се жрецът. — Просто заклинание… но помага безкрайно много, ако трябва да се приложи върху някой по-прост човек.
Озадачих се. Казаното от Касини някак си не се връзваше. Нали заклинанията действаха по един и същи начин върху всички, от благородник до селянин, от господар до роб… А може пък да не е така? Тракането на колелата и чаткането на копитата върнаха мислите ми към действителността.
Вече не се движехме по черен път, а по паваж. Пред нас имаше дървена преграда, я до нея ниска постройка. Оттам изтичаха петима войници, спряха до пътя и ни огледаха внимателно. Бяха облечени в хубави, чисти дрехи и държаха оръжието си като опитни бойци. Един от тях, предполагам офицер или сержант, ни извика да спрем. Митница.
— Кои са пътниците ти? — попита той.
— Господин Амалрик Антеро, търговец от Ориса, и неговата свита.
По лицето на мъжа премина гримаса.
— Минавай… чакай. — Той отиде до Дженъс и внимателно го огледа. Понечи да каже нещо, после спря и отстъпи назад. — Минавай. Добре дошли в Ликантия.
— Тонът му беше като на данъчен агент.
Колата тръгна напред. Пришпорих коня си, за да настигна Дженъс.
— Какво стана?
— Позна ме — отговори той. — Канеше се да ме пита какво търси един ликантийски офицер в свитата на орисиански торен червей, но след това реши… че може би съм шпионин и се връщам от изпълнение на задача.
— Значи не е чул, че си напуснал ликантийската армия.
— Много ликантийски войници биват уволнявани или дори разжалвани под удара на барабана, за да започнат изпълнението на някоя тайна задача.
Сега се изчервявам на тази си наивност, но тогава зяпнах от изненада и запитах:
— Сериозно ли говориш? — Дженъс не ми се присмя, просто се навъси и кимна. Около нас се издигаха високи сгради. Вече бяхме в Ликантия.
Намерихме една странноприемница и започнахме последните приготовления. На войниците не беше казано нищо за посоката на нашето пътешествие и, разбира се, за мечтаната от нас цел — Далечното царство. Те имаха задължението да охраняват златото и да ни оказват всякаква необходима помощ. Ийнес беше наш майордом и иконом, а Касини бе натоварен със събирането на амулети и други магически принадлежности, като например духове за попътен вятър. Аз трябваше да осигуря кораб, който да ни извози през Тясното море до най-далечното валорианско пристанище, познато на Дженъс. Докато разглеждах неговата карта, отново се смаях, че толкова малка част от този регион бе проучена: Редонд, пристанището, където отивахме, беше само на два пръста от Ликантия по море; точно на изток от него беше Пипереният бряг, който имаше лоша слава. Всичко останало беше загадка — на картата нямаше никакви отметки, никакви градове, никакви граници на племена или народи; отвъд Пиперения бряг Дженъс беше означил една голяма планинска верига, известна само на него, тъй като родното му място се намираше някъде в този район.