![Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/4/9/vihr-ot-mechove-a-storm-of-swords-bg-download.jpg)
Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]». Краткое содержание книги:
Докато създаденият с богато въображение свят на Мартин необратимо се приближава към своята десетгодишна зима, се влошава не само времето, а и войната. На север крал Джофри от дома Ланистър седи неспокойно на Железния трон. С помощта на едно грубовато момиче Джайм Ланистър, Кралеубиеца, се измъква от затвора си в Речен пад, за да осигури освобождаването на пленничките на Джофри, сестрите на Роб Аря и Санса Старк. Междувременно на юг кралица Денерис се опитва да наложи претенциите си над различните тронове с помощта на армия от евнуси.
Сложността на такива характери като Денерис, Аря и Кралеубиеца ще накара читателите да разгръщат жадно огромния брой страници на тази книга, тъй като авторът им, също като Толкин и Джордан, подклажда непрестанния интерес към съдбата им. Мартин неизбежно ни напомня за тези двама велики в жанра и с дарбата си да опише такива чувствени преживявания като стихията на дивия пожар и ледения мраз, морския мирис, както и безмерната пищност на средновековния пир. Някои твърдят, че тази сага надхвърля всичко достигнато досега във върховото фентъзи. Кой знае? Във всеки случай постигнатото е достатъчно, за да превърне „Песен за огън и лед“ в безспорен хит в жанра.
Право на госта или не, Джон Сняг разбра, че е тръгнал по тънък лед. Една лъжлива стъпка и можеше да се подхлъзне, да се скърши ледът под него и да потъне в толкова студена вода, че сърцето му да спре. „Претегли всяка дума, преди да я изречеш“ — каза си той. Отпи дълга глътка от медовината, за да спечели време за отговора. Когато остави рога настрана, каза:
— Кажи ми защо ти си обърнал плаща си и аз ще ти кажа защо обърнах моя.
Манс Райдър се усмихна, както се беше надявал Джон. Явно кралят обичаше звука на собствения си глас.
— Не се съмнявам, че си чувал истории за моята измяна.
— Според някои било е заради корона. Според други — заради жена. Трети твърдят, че в теб тече дивашка кръв.
— Кръвта на диваците е кръвта на Първите хора. Същата, която тече и в жилитена Старките. Колкото до короната, да виждаш корона?
— Виждам жена. — Джон се озърна към Дала. Манс я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— Господарката ми е невинна. Срещнах я на връщане от бащиния ти замък. Полуръката беше дялан от стар дъб, но аз съм направен от плът и много обичам женския чар… което не ме прави по-различен от три четвърти от мъжете на Нощния страж. Има мъже, които още носят черното и които са имали десет пъти повече жени от мен. Пак помисли и отгатни, Джон Сняг.
Джон се замисли.
— Полуръката каза, че изпитваш страст към музиката на диваците.
— Така беше. И още е така. Това е по-близо до целта, да. Но още не си улучил. — Манс Райдър се надигна, откопча торквата, задържаща плаща му, и го хвърли на пейката. — Беше заради това.
— Заради един плащ?
— Черният вълнен плащ на Заклетия брат на Нощния страж — каза Кралят отвъд Вала. — Един ден по време на обход се натъкнахме на красив едър лос. Тъкмо деряхме кожата му, когато миризмата на кръв привлече една скална котка от леговището й. Прогоних я, но тя успя да раздере плаща ми. Виждаш ли? Тук, тук и тук? — Манс се изкиска. — Раздра също така ръката и гърба ми, и кървях по-зле от лоса. Братята ми се бояха, че ще издъхна преди да ме върнат при майстер Мълин в Сенчестата кула, затова ме отнесоха в едно дивашко село, където познаваха една стара мъдра жена, занимаваща се със знахарство. Оказа се, че тя е умряла, но дъщеря й се погрижи за мен. Почисти раните ми, заши ги и ме хранеше с каша и отвари, докато не укрепнах достатъчно, за да мога отново да яхна кон. Закърпи и разкъсания ми плащ, с пурпурна коприна от Асшаи, която баба й измъкнала от отломките на търговска гемия, изхвърлена на Замръзналия бряг. Беше най-голямото съкровище, което притежаваше, и нейният дар за мен. — Отново метна плаща на раменете си. — Но в Сенчестата кула ми дадоха от склада нов вълнен плащ, вълнен и черен, и поръбен с черно, за да отива на черните ми гащи и черните ботуши, на черното ми палто и на черната ризница. По новия плащ нямаше разкъсано, раздрано, оцапано… и най-важното — нямаше нищо червено. Мъжете на Нощния страж се обличат в черно, припомни ми строго сир Денис Малистър, сякаш не го знаех. Старият ми плащ ставал само за огъня, така ми каза.
— На другата заран се махнах… отидох там, където целувката не е грях и където човек може да носи такъв плащ, какъвто си избере. — Заметна плаща си и отново седна. — А ти, Джон Сняг?
Джон отново отпи от медовината. „Има само една история, на която може да повярва.“
— Казваш, че си бил в Зимен хребет, в нощта, когато баща ми угости крал Робърт.
— Да, бях там.
— Значи си видял всички. Принц Джофри и принц Томен, принцеса Мирцела, братята ми Роб, Бран и Рикон, сестрите ми Аря и Санса. Видял си ги как минават през залата и как всички гледат тях, и как сядат по местата си на масата точно под подиума, където седяха кралят и кралицата.
— Спомням си.
— А видя ли къде седях аз, Манс? — Джон се наведе над масата. — Видя ли къде бяха поставили копелето?
Манс Райдър се вгледа продължително в лицето му.
— Мисля, че ще е добре да ти намерим нов плащ — каза той и му протегна ръката си.
ДЕНЕРИС
Застанала на носа и загледана как драконите й се гонят в безоблачното синьо небе напред, Денерис Таргариен беше толкова щастлива, колкото не се беше чувствала никога.
Нейните дотраки наричаха морето „отровната вода“, защото изпитваха недоверие към всяка вода, от която конете им не можеха да пият. В деня, когато трите й кораба вдигнаха котва при Карт, човек можеше да помисли, че отплават към ада, а не към Пентос. Храбрите й млади кръвни ездачи се взираха в чезнещия в далечината бряг с огромни облещени очи, всеки от тримата решен да не покаже страх пред другите двама, а слугините й Ирри и Джикуи се бяха вкопчили отчаяно в перилата и повръщаха през борда и при най-лекото поклащане. Останалите от малкия халазар на Дани стояха под палубите, предпочели компанията на подплашено цвилещите коне пред ужасния свят без земна твърд. Когато един внезапен шквал ги подхвана на шестия ден от пътуването им, тя ги чу през отворените капандури: ритащите и цвилещи коне, и ездачите, които се молеха с треперливи гласове при всяко надигане и спускане на „Балерион“.