Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— И спазих клетвата си. Поне тази.

— Снега го бутнахме върху Том Дебелака. Той беше най-тромавият от гвардията на баща ми. — След това Том ги беше гонил из двора, докато всички не почервеняха като есенни ябълки. — Но казахте, че сте ме виждали два пъти. Кога беше вторият път?

— Когато крал Робърт дойде в Зимен хребет, за да назначи баща ти за Ръка — небрежно подхвърли Кралят отвъд Вала.

Очите на Джон се опулиха недоверчиво.

— Не може да бъде!

— Така беше. Когато баща ти научи, че кралят идва, извести своя брат Бенджен на Вала, за да може да прескочи до замъка за пира. Между черните братя и свободния народ има много повече обмен, отколкото мислиш, и много скоро новината стигна и до моите уши. Шансът беше твърде изкусителен, за да се възпротивя. Твоят чичо не ме познаваше лично, така че от негова страна нямаше от какво да се боя, а и не мислех, че баща ти ще помни една млада врана, която е срещнал за малко преди години. Исках да го видя този Робърт със собствените си очи, като крал краля, а да претегля и твоя чичо Бенджен също така. Тогава той беше Първи щурмовак и голяма заплаха за целия ми народ. Така че яхнах най-бързия си кон и препуснах.

— Но — понечи да възрази Джон — Валът…

— Валът може да спре армия, но не и сам човек. Взех си една лютня и торба сребро, минах ледовете край Дълга могила, походих после пеш няколко левги на юг към Новия дар и купих нов кон. Общо взето стигнах много по-бързо от Робърт, който пътуваше с една огромна тромава къща на колелета, за да удовлетвори каприза на кралицата си. Един ден езда на юг от Зимен хребет се натъкнах на него и тръгнах със свитата му. Наемни конници и дребни рицари винаги се прикачат към кралските процесии с надеждата да си намерят служба при краля, а и лютнята ми помогна да ме приемат лесно. — Засмя се. — Зная всяка мръсна песен, написана някога на север и на юг от Вала. Та така. В нощта, когато баща ти даде пир на Робърт, седях в дъното на залата на пейка с другите свободни конници, слушах как Орланд Староградски свиреше на лира и пееше за мъртви крале отвъд морето. Ядох и пих месото и медовината на баща ти, огледах добре Кралеубиеца и Дяволчето… и между другото си отбелязах наум децата на лорд Едард и вълчетата, които тичаха по петите им.

— Бейл Барда — каза Джон, спомнил си историята, разказана му от Игрит на Ледени нокти в нощта, когато за малко щеше да я убие.

— Де да бях. Няма да отрека, че подвизите на Бейл са вдъхновявали и моите… но доколкото си спомням, не откраднах някоя от сестрите ти. Бейл не само е писал песните си, но ги е преживял. Аз само пея песни, писани от по-добри от мен. Още медовина?

— Не — отвърна Джон. — Ако ви бяха разкрили… ако ви бяха пленили…

— Баща ти щеше да ми отсече главата. — Кралят сви рамене. — Макар че докато ядях на трапезата му, бях под закрилата на правото на госта. Законите на гостоприемството са древни като Първите хора и свети като дървото на сърцето. — Той посочи масата между тях, с разчупения хляб и пилешките кокали. — Тук ти си мой гост и от ръцете ми не ще пострадаш… поне тази нощ. Така че кажи ми честно, Джон Сняг. Страхливец ли си, който е обърнал плаща си от страх, или друга причина те доведе в шатрата ми?