Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Виж, това по ми отива — каза Тормунд. — Добра среща, Джон Сняг. Аз, впрочем, си падам по превъплъщенци, макар и не по Старки.

— Тази добра жена при мангала — продължи Манс Райдър — е Дала. — Бременната се усмихна свенливо. — Отнасяй се с нея като с кралица, тя носи детето ми. — Обърна се към последните двама. — Тази красавица тук е сестра й, Вал. Младият Джарл до нея е последният й любимец.

— Ничий любимец не съм — обади се Джарл навъсено.

— Ти и за Вал си ничий — изсумтя белобрадият Тормунд. — Трябваше да си го забелязал вече, момко.

— Та ето това сме ние, Джон Сняг — завърши представянето Манс Райдър. — Кралят отвъд Вала и неговият двор, това сме. А сега мисля, че е редно да чуем няколко думи и от теб. Откъде идеш?

— От Зимен хребет — отвърна Джон. — През Черен замък.

— И какво те доведе чак до Млечна вода, толкова далече от домашно огнище? — Не дочака отговора на Джон, а веднага се обърна към Дрънчащата ризница. — Колко бяха?

— Петима. Трима са мъртви и момчето тук. Другият хвана нагоре по един склон, където кон не може да мине.

Погледът на Райдър отново срещна очите на Джон.

— Само петима ли бяхте? Или и други от братята ти се спотайват наоколо?

— Бяхме четирима и Полуръката. Корин струва колкото двайсет обикновени мъже.

На това Кралят отвъд Вала се усмихна.

— Така мислеха някои. Все пак… едно момче от Черен замък с щурмоваци от Сенчестата кула? Как стана така?

Джон вече си беше подготвил лъжата.

— Лорд-командирът ме беше изпратил при Полуръката да се закаля и той ме взе на обход.

Стир магнарят се намръщи.

— На това „обход“ ли му викаш? Какво има да обхождат враните чак при Пищящ проход?

— Селата бяха изоставени — отвърна искрено Джон. — Сякаш целият свободен народ беше изчезнал.

— Селата, да — кимна Манс Райдър. — И не само свободният народ. Кой ви каза къде сме, Джон Сняг?

Тормунд изсумтя.

— Ако не е Крастър, аз съм свенлива девица. Казвам ти, Манс, тая твар трябва да я скъсим с една глава.

Кралят погледна с раздразнение застарелия мъж.

— Тормунд, опитай се някой път да помислиш преди да говориш. Знам, че е Крастър. Попитах Джон, за да видя дали ще ми каже истината.

— Ха! — Тормунд се изплю. — Сплесках я и тоя път! — Ухили се на Джон. — Е, момко, затуй той е кралят, а аз не съм. Мога да го надпия, да го надборя и да го надпея, и паламарката ми е три пъти по-голяма от неговата, но Манс има пипе. Нали се сещаш, отгледан е като врана, а враната е хитра птица.

— Бих искал да поговоря с момчето насаме, Господарю на костите — каза Манс Райдър на Дрънчащата ризница. — Оставете ни сами.

— Кво, и аз ли? — избоботи Тормунд.

— Ти най-вече — каза Манс.

— Където не съм канен, не ям. — Тормунд се надигна. — Тръгвам си с кокошките. — Грабна едно от пилетата от мангала, тикна го в джоба, пришит под халата му, каза „ха“ и излезе, ближейки пръстите си. Другите излязоха с него. Остана само Дала.

— Седни, ако искаш — каза Райдър, след като останаха сами. — Гладен ли си? Тормунд се смили и ни остави две кокошки.