Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

В шатрата беше горещо и димно. В четирите ъгъла бяха поставени кошници с горящ торф, който изпълваше въздуха с червеникава сумрачна светлина. Подът също беше застлан с кожи. Джон се почувства съвсем изоставен и сам, застанал при входа в черното си облекло да чака благоволението на обърни плаща, нарекъл себе си „Краля отвъд вала“. Когато очите му се приспособиха към пушливата червеникава светлина, видя шестима души. Никой от тях не му обръщаше внимание. Тъмнокос млад мъж и русокоса хубавица си подаваха рог с медовина. Жена с издут от напреднала бременност корем стоеше над един мангал и печеше две кокошки, а един сивокос мъж в дрипаво черно-червено наметало седеше кръстосал крака на една възглавница, свиреше на лютня и пееше:

Като слънцето бяла бе жената на дорнеца, като пролет целуваше страстно. Но от черна стомана беше мечът на дорнеца, като смърт целуваше страшно.

Джон знаеше песента, макар да му се стори странно, че я чува точно тук, в една козинява шатра оттатък Вала, на десет хиляди левги от червените върхари и топлите ветрове на Дорн.

Дрънчащата ризница свали пожълтелия си шлем и зачака края на песента. Без гигантската броня от кости и кожа се оказа, че е дребен мъж, а лицето под великанския череп беше съвсем обикновено, с издадена брадичка, тънки мустаци и хлътнали прежълтели бузи. Едната му вежда бе вдигната нагоре, а косата — оредяла на темето.

На извора се къпеше жената на дорнеца и пееше с глас, сладък като праскова. Но своя песен знаеше мечът на дорнеца и хапеше като зла пиявица.

До мангала на трикрако столче седеше нисък, но изключително плещест мъж и ядеше набодена на шиш мръвка. По брадичката му капеше гореща мазнина и се лепеше по бялата му брада, но въпреки това той се усмихваше доволно. На масивните му ръце над лактите имаше златни обръчи с гравирани по тях древни руни. Носеше черна плетена ризница, която несъмнено беше дошла от някой убит щурмовак. На няколко стъпки от него един по-висок и по-строен мъж в кожена риза с пришити по нея бронзови пластини стоеше и се мръщеше над разгърната карта, а на гърба му в кожената ножница беше притегнат дълъг двуръчен меч. Беше прав като копие, жилав и мускулест, гладко обръснат, плешив, с дълъг прав нос и хлътнали сиви очи. Човек можеше дори да го вземе за хубав, ако имаше уши, но си ги беше загубил някъде, било от мраз или от вражи нож, Джон не можеше да каже. Заради липсата им главата му изглеждаше някак тясна и островърха.