Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Често можете да срещнете мнението, че този отявлен ентусиазъм по отношение на подправките произтича от желанието ни да прикрием или замаскираме ниското качество на продуктите, с които разполагаме в кухнята — с други думи, да законспирираме дъха на развалено месо. Подобно схващане е не само погрешно, но налудничаво и зловредно. Тайната на английската кухня е в употребата на подправките заради самите подправки, чиято крайна цел е някакво съчетание от сладко, солено и кисело. (Всъщност това е разковничето към историческите вкусови предпочитания на английската нация.) От сливането на „Соупърс Лейн Пепарърс“, търговци на пипер и други пикантерии, с „Чийп Спайсърс“, специализирали се в подправки за сладкиши, през 1345 г., до официалното лансиране на сос „Устър“ на пазара през 1868 г. — и все повече и повече оттогава насам — английските кулинарни традиции преследват всевъзможни комбинации на сладкото със солено-киселото. Национални специалитети като агнешко печено със сос от мента — смятано от французите за небивала, умопомрачителна перверзия, сравнима единствено с увлечението на англичаните по боя с камшик или пристрастието им към безкрайно сложни и засукани кръстословици — са отражение на горната истина. Днешната мания за брутални комбинации от рода на „сладко-киселите“ деликатеси, сервирани в китайски ресторанти (самите те без капка свян наричат въпросните ястия lup-sup, тоест боклук), съвсем не е проява на носталгия по колониалните времена, а продължение на една здрава национална традиция, която на практика е много по-красноречиво доказателство за наличието на историческа приемственост, отколкото разни безумства от рода на крикета, неделната църковна проповед, смяната на караула пред Бъкингамския дворец или абитуриентските балове на колежаните.
Горепосоченият гастрономически уклон на англичаните обяснява и широката популярност на безбройните търговски марки сосове, кетчупи и прочие екстракти, по правило крещящи на цвят и не по-малко просташки на вкус. (Брат ми, между другото, беше голям привърженик на подобни буламачи.) Споменатите смески ще срещнете не само по рафтовете на всяка бакалия — строени в строги, стегнати редици, досущ като лъскави оловни войничета, очакващи с повишено внимание поредната команда, — а също и по масите на по-долнопробните кръчми (посещавани, колкото и да е чудно, не само от работници, но и от хора като Бартоломю), където шишетата със сосове обикновено са скупчени около пластмасовия домат, пълен с кетчуп, чиято повърхност е вдлъбната от загребващите пръсти на предходния клиент.
Спомням си, че неотдавна се впуснах в същите или подобни размишления, изказани както винаги с покоряваща събеседничката ми вещина. Похапвахме сладко в един от по-елитните индийски ресторанти в Лондон (ленени покривки, сребърни прибори); аз току-що бях пристигнал от Норфък, а тя, естествено, бе отложила всичките си ангажименти, за да се видим. Предварителните разговори и преговори все още бяха в начален стадий и аз исках да вечеряме на обществено място, тъй че преживяването да има по-театрален характер и същевременно да изглежда по-интимно — в съответствие с парадоксалната същина на обществените заведения и с термодинамичния закон, изложен някъде по-горе, според който храненето пред публика предполага или напредък, или крачка назад, но в никакъв случай застой в личните взаимоотношения. С дискретното си осветление и непоклатимия авторитет на тежката си мебелировка, ресторантът беше пропит с духа на утвърденото, традиционното, класическото и по-скоро наподобяваше изискан клуб; централният салон с широки прозорци на приземния етаж и сериозното, внимателно отношение на тамилските сервитьори загатваха за вечни, ненарушими постоянства и за мистическите способности на империята да оцелява.