Дългът към удоволствието

— Веднъж отседнах в префърцунен хотел в Ню Йорк, който доста приличаше на това, което описвате — прекъсна ме събеседничката ми е онази напориста прибързаност, характерна за по-младите хора, която, макар и по тон да звучи като незачитане на отсрещния, е най-често проява на твърде голям интерес към него: интерес, който в миг се надига и изкипява подобно на мляко в тенджерка, поставена на силен огън. — Беше направо главозамайващо. Дори когато запалвах лампите, пак нищо не виждах!

В черната си стая, издокаран в черно кадифе, с черна копринена вратовръзка и с орхидея в петлика (единственото нещо, чийто цвят не се налагаше да променям), поднасях ястия, състоящи се изцяло от черни продукти: блюдо макарони с мастилен цвят, поръсени с настъргани трюфели, следвано от кървавица върху канапе от препържена черна цикория. С десерта държах да подчертая същината на това празненство, а именно неговия твърде неестествен характер, бидейки празненство в чест на изкуството, приумицата, каприза, ликуващи над бруталните природни закони и смъртта. Тъкмо по тази причина за десерт сервирах crème brûlée, нарочно оцветен в черно. Пихме „Black Velvet“, разбира се: питие, което, комбинирайки черна бира и шампанско, илюстрира типично английското пристрастие към елитарен вкус (тоест съчетава клубния престиж с превърналата се в институция естетика а ла „Кафе роял“, с привкус на 1990-те). Между другото, баща ми ме открехна за „Black Velvet“ с неговия интелигентно саркастичен маниер — бяхме в бара на някакъв хотел в Дъблин („Шелбърн“ ли, „Греъм“ ли, не помня) и той поръча питието, като уж намеквайки за разпространената сред ценителите на бира реплика „Я по-добре не хабете хубавия «Гинес»“, настоя да го приготвят с тъмно пиво „Imperial Russian“, което твърде рядко се оказва в наличност и е толкова плътно, гъсто и сладко, че сякаш е погълнало в себе си онова блажено спокойствие, което Талейран нарича douceur de la vie7, твърдейки, че с щастието да го вкусят са били дарени единствено онези, който са имали късмета да живеят преди Френската революция. (Талейран задължително разговарял по един час дневно с готвача си, а по едно време негов готвач бил самият Карем. Когато великият дипломат предупредил великия готвач за опасностите, които крият готварските печки на въглища, геният с бялата шапчица отвърнал категорично, обобщавайки кредото на събратята си от всички творчески занаяти: „Колкото по-кратък е животът, толкова по-продължителна е славата.“) Бартоломю нахълта в онази изискана обстановка с час и половина закъснение, при това в работен комбинезон, в пълен разрез с изричното ми уточнение по отношение на облеклото — явно идваше направо от ателието си. „По дяволите! — възкликна. — Тук да не се е споминал някой?“ Тази нотка на умишлена, просташка директност — мигновено да избълваш каквото ти дойде на езика — бе типична за брат ми. У него имаше някаква буквалност на възприятията и реакциите, неспособност да улови нюансите, някакъв недодялан практицизъм по пътя към целта, който прозираше и в скулптурите му (макар никой от критиците да не го е забелязал), не толкова в структурата и плътта на тези творби (въпреки че и там едно достатъчно вещо и прецизно око би открило подобно нещо), колкото в самия факт на съществуването им. Както вече казах преди време, всяко завършено произведение на изкуството е някак си тъповато буквално, безцеремонно — то сякаш без свян си затваря очите пред грубостта подобно на невъзмутимия полицай, изпитващ неимоверно удоволствие от безпардоността си, когато развежда някой турист из местата, където са извършени брутални убийства. С други думи, макар че Шекспировият Просперо — със своята поуморена мъдрост и жизнеутвърждаващата сила на духа си — се смята за изразител на житейската философия на своя създател, може би най-точният автопортрет на барда виждаме в образа на мрачния и уродлив злодей, поета Калибан.