Дългът към удоволствието

Какво обсъждахме ли? Времето, сходните качества на светлината в предпочитаните от художници градчета в Южна Франция и Корнуол (Колиур, Сейнт Айвс), рецепти за къри, защо хората обичат да четат биографии и принципната несъстоятелност на аргументите против жанра биография, „Възхвала на глупостта“, споделеното ни увлечение по антикварните магазини, ролята на предрешените персонажи в творчеството на Удхаус, архитектурата на сър Джон Соун, досадата ни от изтърканата представа за тъй наречената английска ексцентричност, последния крясък в дамската мода — одежда, която събеседничката ми озадачаващо наричаше „ра-ра поличка“, а по мое мнение бе умишлено загрозяващ женското тяло вариант на балетната пачка.

Избрахме си сами предястия от изобилния бюфет на самообслужване. (Странно, че английската дума за предястие е твърде буквалното „стартър“, пък никой не нарича десерта „финишър“; от друга страна, на кого ли му е приятно да му кажат „стоп“ или „край“?) Заредих чинията си с крехък паниран патладжан, гарниран с добре отмерена доза млечен сос с краставици.

— Знаете ли, като дете много се плашех от индийските ресторанти — сподели моята сподвижница. — Все си мислех, че ще трябва да ям куче или нещо подобно.

Един-единствен път съм вкусвал кучешко — отбелязах аз, — по време на посещение с експериментална цел в Макао, което, естествено, не повторих. Случва се човек да направи страхотен удар на рулетка и да реши да отбележи събитието с паметна вечеря. Пожелах да отпразнувам късмета си с бутилка шампанско „Круг“ и задушено от младо кученце. Идеята обаче не се оказа особено сполучлива — месото беше някак хем жилаво, хем тлъсто. Поднесоха ми го в огромен казан (като онези, които използват във всички постановки на „Макбет“). На вкус беше горе-долу като пилешко. Най-хубавото в цялото ядене бяха пържените зеленчуци — както, между другото, често се случва в не съвсем първокласните китайски ресторанти.