Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Аз ще се заема с това! — извика той и още в същия миг осъзна грешката си. — Ще ви нарисувам карта — поправи се бързо. Гласът му стана по-тих, когато добави: — Аз… ъ-ъ… бих отишъл сам, но нямам кон.
— Вземете моя! Имаме нужда от някой, който да ни показва пътя.
Хоръс изгледа ужасѐн ръката си, в която изведнъж се озоваха чифт юзди; вдигна очи, но собственикът на коня не се виждаше никъде. Кокалестата кранта на другия край на юздата коварно се втренчи в Хоръс. Животното изглеждаше така, сякаш го е сътворил някой некадърник, който беше напъхал слепешката куп дълги остри кокали в една кафеникава, обрасла тук-там с козина животинска кожа. Тесните очи на крантата разкриваха неприкритото й намерение да хвърли всеки, който прояви глупостта да се качи на гърба й. Хоръс потръпна, когато си помисли какви болки изпита при последния си опит за езда. Тогава се беше заклел да не слиза никога от добре тапицираната седалка на каретата си.
— Аз… ъ-ъ… не мога… — Мънкаше той хипнотизиран от злонамерения конски поглед… После с престорен прилив на смелост извика разтревожено: — Не знаем какво може да стори тази жена. Ще ни трябва…
— Ето! — Отнякъде през въздуха прелетя ръждива двуцевка и кацна в ръцете му. — Заредена е и е без предпазител — извика непознат глас. Трябва да я държите внимателно като бебе, ясно ли е?
Огнестрелните оръжия спадаха към нещата, с които Хоръс никога не беше се спогаждал. Винаги, когато гръмнеха, някое място по тялото му започваше да кърви. Отначало баща му го обсипваше с подигравки, защото не можеше да стреля, след това се залови да го научи. Само час по-късно старият господин лежеше на една маса и оплакваше пробитата си шапка и повредените пешове на сюртука си, докато докторът се опитваше да извади сачмите от задните му части. Когато се пооправи, Тич-старши хвърли един як пердах на сина си и никога повече не заговори на тази тема.
— Да тръгваме тогава! — извика друг глас. — Да не губим повече време.
Мъжете вече се мятаха на конете, които внезапно изникнаха отнякъде. Хоръс също се видя на седлото, гушнал пушката в ръка. Почти веднага почувства силни болки по цялото тяло. Паникьосан се огледа за кочияша и каретата си. Забеляза мустакатия заместник-шериф, който го наблюдаваше от известно разстояние, като спокойно дъвчеше тютюна си, без да предприеме нищо, за да сложи край на това начинание. Доста мъже се покатериха в една голяма кола, към която се присъединиха и няколко по-малки талиги. Цялата тази кавалкада се събра зад дребното конте, покачено върху кокалестата кранта. Хоръс все още се оглеждаше за кочияша си и се закле да му отпори ушите по-късно. Но сега нямаше измъкване.
Някой шибна коня му и в следващия миг те потеглиха сред неописуема врява. Хоръс не спираше да се чуди как дори и най-невзрачната кранта успява така да разтърсва кокалите. Ъглите на устните му се кривяха в болезнени гримаси, докато задникът му се мяташе безмилостно нагоре-надолу по седлото. За да избегне тази мъка, той се опита да се изправи на стремената, но едва не излетя с главата напред през шията на коня. А когато уплашен притисна по-здраво с крака тялото на животното, то изглежда сметна, че трябва да препусне още по-бързо. Той опъна с всички сили юздите, но сега пък крантата запристъпва вдървено, от което главата му взе да се тръска напред-назад при всяка крачка. Пътят до Бел Шен беше дълъг и Хоръс имаше чувството, че минава право през ада.
Под пръстите на Лиарин чембалото сякаш оживяваше. Тя беше възхитена, че умее да се справя с инструмента и след като двете дами се оттеглиха горе, се беше промъкнала в салона и се опитваше да разбере докъде се простира талантът й. Сладките звуци бяха привлекли Аштън в салона веднага щом се беше върнал вкъщи.
Той седеше в едно кресло, пушеше дълга черна пура, гледаше как колелцата се издигат бавно към тавана и слушаше с упоение леката, игрива мелодия. Имаше чувството, че съдбата направо го глези. Не познаваше никоя друга жена, която така да го възбужда и да предизвиква толкова приятни чувства в душата му. Дори самото й присъствие изпълваше живота му с блаженство. И все пак той знаеше, че тя все още е една загадка и имаше да му разказва толкова много за това къде и как беше живяла през изминалите три години.
Приятната атмосфера беше нарушена от силно и настойчиво чукане по вратата. Лиарин престана да свири и се огледа, сякаш беше забравила, че отвъд салона има и друг свят. Когато Аштън извика: „Влез!“, в помещението се появи един от конярите с шапка в ръка. Хикъри обикновено никога не влизаше в къщата и Аштън веднага разбра, че нещо не е наред.