Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
В главата на Хоръс цареше хаос от пищни гърди, морни тъмни очи и рубиненочервени устни, който го накара да се изпоти. Той опъна врат и го завъртя насам-натам, за да разхлаби връзката си, която внезапно му беше отесняла.
— Аз… ъ-ъ… мисля, че щом сега вече сме приятели, то… ъ-ъ… „мистър“ звучи… доста… официално. Може би… — Той не се осмели да изрази с думи предложението си и бе ужасно облекчен, когато дамата, изглежда, го разбра.
— Естествено. — Тя отпи една глътка, при което го погледна в очите над ръба на чашата. — Можете да ме наричате Марелда, а аз — тя се наведе и го дари с една съблазнителна усмивка — ще ви наричам Мъмфърд.
Струваше му голямо усилие да откъсне поглед от деколтето й и да я погледне в очите. Беше невероятно трудно да възрази на Марелда, защото не искаше в никакъв случай тя да остане с впечатлението, че нещо у нея не му харесва.
— Аз… ъ-ъ… — Потта се стичаше на вадички по лицето му. Той копнееше единствено за свеж, хладен въздух. — Моето… ъ-ъ… второ собствено име е Хоръс и аз…
— Но, миличък — тя сви сладко устни. — Мъмфърд ми харесва много повече или дори…
Хоръс се сви, сякаш очакваше да го ударят.
— … Мъми!
— Аз… ъ-ъ… предпочитам да ми казват Хоръс. — Гласът му стана съвсем тих, когато си позволи да противоречи на една толкова привлекателна жена. — Майка ми и Сиси ме наричаха винаги Мъми, а момчета… — Споменът за някои от подигравките беше доста болезнен за него. Той седеше изправен на ръба на креслото, беше вперил очи във върховете на обувките си и се опитваше да смени темата, без същевременно да разлее кафето от чашата, която държеше.
— Разбира се, скъпи! — Марелда остави настрана чашата си и се изправи. — Както желаете.
Хоръс се надигна с мъка, когато тя се приближи плътно до него. Сладкият лавандулов дъх на кожата й замая сетивата му.
— Вече се убедихте, че тук всичко е наред и че не ме заплашва никаква опасност — рече тя с делови тон. После прокара ръка по хълбока си, за да опъне дрехата и от погледа й не убягна как очите му проследиха движението й. — Наистина стана късно, така че трябва да се погрижа за обяда. — Тя изобщо не закусваше, освен когато гостуваше в Бел Шен. Направо потръпваше, като си спомнеше в колко часа ставаха там. — Имате ли още нещо да ми кажете? Получихте ли някакви сведения за онази жена?
Марелда хвана ръката му и го поведе към вратата, като го докосваше уж случайно с бюста си.
— Сигурна съм, че е някоя от избягалите лупи. Защо иначе ще препуска същата вечер през гората, облечена само по нощница? Наистина е срамота, че никой не смее да поговори с Аштън за това. Той поема голям риск, като я оставя да живее при себе си. Я си представете, че тя е запалила лудницата и сега само чака да запали и Бел Шен.
Хоръс Тич не помнеше как точно се озова отвън на верандата. Спомняше си само за сладки устни, извити в пленителна усмивка, преди вратата да ги скрие от погледа му, а мисълта за мекия бюст, който се притискаше до ръката му, го влудяваше и сърцето му биеше лудо. Постепенно на хладния въздух главата му се проясни и той забеляза, че държи шапка в ръка. Шапката явно беше негова, той си я сложи и тръгна към къщи. Трополенето на колела му напомни, че беше пристигнал с карета. Качи се в нея и се замисли дали да не поговори с Аштън Уингейт за момичето и какво можеше да се случи, ако не подходи умело към тази работа.
Хоръс не преставаше да оглежда проблема от всички страни, но тъкмо когато сметнеше, че е намерил подходяща тактика, фантазията му раждаше някаква сцена, в края на която Аштън Уингейт даваше воля на яростта си и погаждаше на него, Мъмфърд Хоръс Тич, всевъзможни номера. Мислите му все още бяха заети с този въпрос, когато каретата зави край един ъгъл, на който се бяха събрали неколцина мъже. Една високо изречена дума привлече вниманието му: „Лудница!“
Хоръс почука веднага и заповяда на кочияша да спре. Слезе, приближи се и се заслуша любопитно. Един мъж на заменен от умора кон разказваше оживено:
— Да, намерили го в една от задните стаи с нож в гърба. Шерифът подозира, че е някой от надзирателите и че пожарът е запален нарочно, за да се прикрие убийството. Аз мисля, че някой от лудите го е пречукал, откраднал му е ключовете, драснал е клечката и е изчезнал.