Заложница на съдбата

След като приятелите му се насладиха на леката вечеря, той рече с глас, който прозвуча чуждо в ушите му.

— Съжалявам, господа, но за мен е време да се оттегля от играта. — Ръката, която държеше картите, бе влажна от пот, а кожата по китките му бе настръхнала. — Ричард, някой друг път ще спечелиш лондонския Тауър — добави той с огромно усилие на волята.

— Всяко зло за добро. И без това едва ли мога да го управлявам. — Гласът на приятеля му бе чудотворно успокояващ и навярно неговата ръка бе отпусната върху рамото на Дейвид. Но със сигурност Хю бе този, който го отведе до жадуваното легло. Нито сержантът, нито Ричард с патериците си му помогнаха много.

Майорът отпусна върху чаршафите потното си и треперещо тяло. Времето щеше да мине много по-бързо, ако можеше да заспи, но стомахът му сякаш се бе свил на топка. В смътния му унес миналото се смесваше с настоящето и с кошмарите, които бяха толкова отчетливи както първия път, когато се бяха появили.

Дойде Сали, но лицето й остана тревожно дори и след като брат й я увери, че вече е по-добре и не е нужно тя да остава. Кинлок също бе там, намръщи се след като провери трескавия му пулс и измърмори, че пациентът му е трижди проклет глупак. Като в мъгла Дейвид се съгласи, но добави, че след като вече така и така е в период на отказване защо да не изпита всички мъки сега, при положение, че рано или късно пак ще му се наложи?

Логиката му навярно бе убедителна и Кинлок не го насили да вземе лаудан.

Часовете се влачеха, докато болката го разкъсваше отвсякъде, и Дейвид трепереше от студ независимо от одеялата, с които Хю го зави. В най-тъмните часове на нощта волята му едва не се пречупи. Жаждата за кадифеното вцепенение от наркотика бе толкова силно, толкова поглъщащо, че той зарови лице във възглавниците, за да не моли дори за капка опиум. Само малко, колкото да успокои за миг болката, разяждаща костите и мускулите му.