Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Преди да потъне напълно в забвението на съня, младият мъж си помисли, че ръката на милейди погали косата му, но сигурно така му се бе сторило — навярно бе последния признак на делириума…
Глава 10
Джослин смяташе, че поне още една седмица майор Ланкастър ще остане да лежи, но се оказа, че бе сгрешила. Още на следваща сутрин, когато влезе в стаята му, го завари седнал на ръба на леглото, а надвесеният над него Хю Морган му помагаше да смъкне пижамата си.
— Майор Ланкастър! — гневно извика тя. — Да не сте полудял?
Морган бързо започна да се оплаква на господарката си:
— След като изяде закуската си, настоя да му помогна да се надигне, милейди. Отказа да се вслуша във възраженията ми.
Може би офицерът и сестра му си приличаха не само по цвета на очите, мрачно си каза тя. Не бе сигурна обаче дали трябваше да бъде впечатлена, разтревожена или очарована от решението на болния.
— Кинлок ще ви откъсне главата, ако не проявите здрав разум, майоре. Не забравяйте, че само преди двадесет и четири часа бяхте на смъртен одър.
Той опита да се усмихне безгрижно и да подмени темата с нещо по-весело:
— Ако искате да ви наричам просто Джослин, вие трябва да се обръщате към мен само с Дейвид. — Произнесе думите с лекота, но гласът му беше напрегнат, а лицето му — изпотено.
Загрижена за състоянието му, Джослин не обърна внимание на казаното, а вместо това пристъпи към леглото и протегна ръка към челото му.
— Да не би раната да се е възпалила?
Но той вдигна ръка, за да не й позволи да му провери температурата.
— Не… нямам треска. Доктор Кинлок ме предупреди, че могат да се очакват подобни реакции, след като съм престанал да вземам опиума. Мисля, че… вече се започна…
— А не е ли по-добре да продължите с лаудан, докато укрепнат силите ви? — сърдито го попита намръщената Джослин. — Засега ще е достатъчно да се възстановите от операцията.
— Колкото по-дълго взимам опиума, толкова по-трудно ще го спра — упорито заяви майорът. — Искам да се справя с това зло веднага, преди да съм се пристрастил и състоянието ми да се влоши сериозно.
Тя се поколеба за миг, замислена дали все пак той няма право, но си припомни колко зле изглеждаше Дейвид само преди едно денонощие.
Ланкастър улови колебанието, изписано на лицето й. Погледите им се срещнаха. Направи й впечатление, че сега зениците му са се разширили и очите му изглеждаха почти черни.
— Джослин, моля ви, повярвайте ми, че зная доколко мога да издържа.
Той заслужаваше да се отнасят с него като към мъж, а не като към дете.
— Много добре. Само че… не надценявайте силите си, за да не провалите всичко, което доктор Кинлок стори, за да ви вдигне на крака.
— Няма. — Дейвид внезапно се задъха. — Аз… искам да ви помоля да ме оставите сам. Отказването от наркотика не е приятна гледка за околните. Не искам да ме виждате в това състояние.
На негово място и тя би постъпила така; човек трябваше да преживее най-тежките си мигове сам.
— Много добре. — Благородничката погледна към лакея. — Съобщи ми веднага щом състоянието на майора рязко се влоши, Морган.
— Да, милейди.
В погледа на младия уелсец ясно се четеше, че осъзнава огромната отговорност, която носи за болния. Странно, че този мъж работеше за нея вече повече от година, а не бе прозряла дълбините на състрадателната му и чувствителна душа.
— Благодаря ви, Джослин. За всичко — прошепна офицерът, докато дамата излизаше от стаята.
Тя се надяваше, че няма да съжалява, задето му бе позволила да преживее мъките на собствения си ад.
След като Джослин излезе, Дейвид въздъхна с облекчение. Осъзнаваше, че си бе спечелил силен съюзник.
— Това е изключителна жена, която знае кога е безсмислено да спори.
— Наистина е изключителна, майоре — пламенно се съгласи Морган.
Дейвид погледна лакея, питайки се дали лакеят не бе влюбен в красивата си господарка. Не, това, което се виждаше в очите му, не бе романтична любов, а обожание към личност, която ценеше и уважаваше. Макар че хубавата заплата поощряваше усърдието на прислугата, нужно бе нещо повече, за да се извоюва лоялността и възхищението й.
Смразяващи тръпки пропълзяха по гърба на оперирания.
— Помогни ми да седна в онова кресло, моля те — рече Дейвид, осъзнавайки какво го очаква.
— Не е ли по-добре да останете в леглото, сър?
— По-късно ще си легна. Предпочитам да поседя, колкото мога да издържа.
Хю послушно го хвана за ръката и му помогна да се изправи на крака. Отслабналите му нозе едва не се подкосиха, но за пръв път от много дни Ланкастър успя да се задържи прав, макар и олюлявайки се. Без подкрепата на Морган щеше да се свлече на пода.