Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Все пак беше добре, че излезе. По време на вечерта успя поне за малко да не мисли за страдащия майор.
Минаваше един часа след полунощ, когато се озова пред дома си. Кочияшът потегли, след като се увери, че господарката му се намира в безопасност. Джослин беше наредила на слугите си да не я чакат. Както винаги трябваше да изтърпи възраженията им, защото всички те, от иконома до камериерката й, вероятно смятаха, че тя не може да превърти ключа в ключалката, нито да се съблече сама.
Явно не бе им хрумвало, че и тя понякога може да иска да остане сама.
Щом спря в началото на стълбите, празният й поглед се спря върху салона и тя си спомни за отвратителната сцена, разиграла се по-рано през деня. Това бе поредния сблъсък със зълва й. Сали бе настояла да даде лаудан на брат си, за да не полудее от стреса и болката. Освен това напомни, че сърцето му можеше да не издържи на невероятните страдания.
Джослин разбираше напълно загрижеността й и наистина я споделяше. Но Сали не бе присъствала, когато Дейвид бе строшил шишето с опиума, за да не го изкушава. Освен това не бе чула и отчаянието в гласа му.
Вместо да се опита да й обясни, Джослин студено й бе отвърнала, че Дейвид е възрастен мъж, чиито желания трябва да се уважават. Сали пак я обвини, че се надява Дейвид да умре, а думите й се забиваха в Джослин отровни като жило на стършел. Едва когато се намеси и Ричард на страната на майора, Сали се оттегли. Очите й бяха потъмнели по-скоро от страх, отколкото от гняв.
Милейди осъзна, че така здраво се бе вкопчила в страничната колона на стълбището, че пръстите й се бяха отпечатали върху орнамента от листо на акантус, издълбано в полираната повърхност. С усилие пусна колоната и се заизкачва нагоре.
Странно колко тиха бе къщата в този час. Високото три етажа преддверие се осветяваше единствено от малките лампи по стените на площадките. Не можеше да повярва, че тя живее тук, да не говорим, че споделя покрива с още десетина души. Всъщност единадесет, ако се броеше и наскоро придобитият й съпруг.
Стигна до етажа със спалните и продължи по коридора към стаята си. Почти бе до вратата, когато видя сянка на тъмна фигура, която се движеше пред нея. Младата жена замръзна на място, а сърцето й бясно заби. Запита се дали в дома й не се бе вмъкнал крадец.
Не, олюляващата се фигура, пред нея принадлежеше на мъжа, който през последните безкрайно дълги дни заемаше централно място в мислите й. Майор Ланкастър лъкатушеше на зигзаг, едната му ръка се плъзгаше по перилото покрай галерията, което предпазваше обитателите да не паднат долу в преддверието.
Тя се втренчи в него, смаяна, че е стигнал сам до тук. Вероятно изтощеният от умора Хю Морган бе заспал и майорът се бе измъкнал от стаята, без да го събуди. По дяволите, лакеят трябваше да извика някого да го смени. Всеотдайността към работата бе хубаво качество, но човешката издръжливост си имаше граници.
Стъпките й се заглушаваха от дебелия килим, докато приближаваше към него.
— Майор Ланкастър, трябва да се върнете в леглото.
Щом чу името си, той се извърна. Погледът му бе празен като на човек, който ходи на сън. Джослин въздъхна. Надеждата й, че опиумът най-сетне е започнал да губи влиянието си върху него, помръкна.
— Хайде, елате — рече тя с тих, но твърд глас, както се говори на капризно дете. — Трябва да се върнете в леглото.
— Кой… е тук?
Главата му се завъртя напред-назад, сякаш се опитваше да я види със замъгления си поглед.
— Джослин.
Успокоен от гласа й, той се придвижи към нея, но политна и се удари в перилото откъм галерията. От гърдите й се изтръгна вик на ужас, когато тялото му се залюля над покрития с мраморни плочки под на партера.
Изплашена до смърт, Джослин тичешком прекоси късото разстояние, което ги делеше, обви ръце около му и го избута на безопасно място. Той простена, спъна се назад от неочаквания сблъсък и двамата политнаха към срещуположната стена. Дейвид едва не падна, но тя го хвана здраво и го подпря до стената.
Майорът бе толкова слаб, че под синия халат ребрата му се брояха. Милейди усети ударите на сърцето му и тялото му — изненадващо жилаво. И високо. Докато беше прикован към леглото, не бе осъзнала колко е висок. Вероятно бе над метър и осемдесет, с впечатляващо широки рамене.