Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Джослин изпита лек пристъп на завист и с въздишка си призна:
— Винаги съм мечтала да имам брат или сестра.
— Мога да ви предложа някой от заварените ми братя, но се съмнявам, че ще се разберете с тях. Те дори помежду си не се понасят. Откакто ги помня, само се карат. Едва ли са се променили оттогава. — Нямаше съмнение, че той отдавна бе надживял детските си вълнения, но още се долавяше горчилката, която бе поглъщал като малък. — Навярно приличаха по характер на майка си, тъй като прекалено се различаваха от баща ни.
— Сега разбирам защо сестра ви не ги е потърсила, дори когато й е било най-трудно — рече Джослин и стисна устни.
— Споделям мнението, че нищо не боли така, както предателство от страна на най-близките хора.
Ланкастър се учуди защо думата „предателство“ помрачи очите й. Може би си мислеше за своя баща, който се опитваше от гроба да управлява живота й.
— Жалко, че не можем да си избираме роднините, както го правим с приятелите си.
— Семейството ми също опита от горчивата житейска чаша. — Тя се усмихна тъжно. — Ако не бях толкова ядосана заради алчността на леля Елвира да сложи ръка върху тази къща, може би нямаше да се стигне до… прибързаното ми решение на всяка цена да се омъжа.
Дейвид тежко въздъхна. Думите й му напомниха ужасната действителност — интимността, появила се за кратко между тях през последната нощ навярно беше само илюзия. Помежду им нямаше нищо, освен узаконено съжителство, което тя бе очаквала да бъде прекратено в близко бъдеще. Ала вместо това се бяха озовали в ситуация, за която въобще не бяха предполагали и договаряли.
Макар че той бе наясно, че разрешаването на въпроса не може дълго да бъде отлагано, бе прекалено изтощен, за да го обсъжда сега.
— Не се безпокойте, лейди Джослин. Мисля, че нашият… прибързано сключен брачен договор може да бъде разтрогнат, при това без никой да пострада.
Тя го погледна така радостно, че сърцето му се сви от горчивина.
— Наистина ли? И как може да стане това?
Ала преди да успее дай отговори, влезе Хю Морган с табла в ръце. На Джослин се наложи да потисне любопитството си, затова махна с ръка:
— Този разговор може да почака до сутринта. Или по-добре за следобеда. А сега трябва да се нахраните.
Въпреки че удобният поднос бе предназначен да се поставя в леглото, той се оказа по-тежък, отколкото можеше да понесе Дейвид. Малкото сили, които му бяха останали, почти се бяха изчерпали след продължителния разговор. Опита се да вдигне лъжицата с пилешки бульон, но ръката му трепереше от изтощение. Изпусна я върху подноса. Лакеят вече се бе върнал в кухнята, за да продължи късната си вечеря, така че Джослин спокойно взе прибора и го постави в бульона.
— Не трябваше да правите това — запротестира майорът. Тя го изгледа укорително.
— Да не би да се съмнявате, че ще се справя?
— Знаете, че нямах това предвид. — Преди да добави още нещо, тя го принуди да млъкне, защото напъха лъжицата в устата му. Той бавно преглътна. Супата се оказа превъзходна. — Не е уместно да ми прислужвате.
Милейди поклати тъжно глава.
— Само защото имам титла и всички смятат, че не ме бива за нищо? Може би трябва да ме наричате Джослин. — Той отвори уста, за да отговори, а тя отново потопи лъжицата в супата. — Ще бъде по-естествено.
Понеже устата му бе пълна, можа само да завърти очи. В отговор получи закачлив смях.
— Наистина ви бива в тази работа — отбеляза Дейвид след като преглътна. — Били ли сте болногледачка и преди?
Усмивката й се стопи, сведе глава и прекалено внимателно потопи прибора в купата.
— Гледах баща си през последните му седмици. Винаги е бил здрав и жизнен… Е, към края на дните си беше ужасен пациент, но все пак се държеше по-добре, когато аз бях край него.
В замяна на обожанието и грижите на дъщеря си, графът бе оставил онова възмутително завещание. Нищо чудно, че тя се чувстваше предадена.
Дейвид нямаше да може да отдаде дължимото на печеното говеждо и йоркширския пудинг. Дори не бе изял супата, когато стомахът му, свит от продължителното гладуване в болницата, реши, че вече е достатъчно пълен.
— Съжалявам — рече болният, поглеждайки със съжаление останалите блюда, — не мога да поема нищо повече.
Джослин се усмихна.
— Не съм и мислила, че ще можете. За да бъда честна, ще призная, че поръчах омлета и яйчения крем за себе си. Когато съм будна до късно, огладнявам.
Вдигна подноса пред него, отмести го настрани и се зае с омлета. Ланкастър наблюдаваше с удоволствие как се храни с охота. Дали бе истина, че жена, която се наслаждава на храната, има същия апетит и за други неща? С тази приятна мисъл Дейвид се унесе в първия си спокоен сън от седмици насам.