Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Дъхът й секна, когато ръцете му се обвиха около нея и той промърмори с радостна изненада:
— Жанет!
— Не е Жан… — Тя вдигна глава, за да поправи грешката му, но устните му се впиха в нейните.
Джослин издаде приглушен вик на изненада. Прегръдката му бе неочаквано чувствена и завладяваща. Езиците им се докоснаха в невероятен еротичен танц, а голямата му топла длан се плъзна нежно по голата й ръка. Тя се почувства… понесена в някаква вихрушка. Нежна и омайваща.
Желана.
Коленете й омекнаха. Притисна се към него. Двамата се озоваха плътно долепени до стената. Понякога, водена от чисто женско любопитство, бе позволявала на някой от ухажорите й да си открадне целувка, но за нейно облекчение нито веднъж не бе реагирала чувствено. Да танцува валс с Кандоувър за нея бе много по-вълнуващо от целувките на всичките й кандидати. И така продължи до сегашния възбуждащ миг, когато я сгря неочаквано силно целувката на този офицер, за да изтрие с вълшебна пръчка минало и бъдеще и да остави само настоящето.
Нима така се е чувствала и майка й, когато е била поглъщана от огъня на страстта, за да се преобрази в блудница, която не се е интересувала от нищо друго на света, освен от егоистичните си инстинкти?
Тази мисъл я потресе и я накара да се отдръпне рязко от Дейвид. Опита се да го отблъсне, дори с риск да го остави да падне на пода, но успя да се сдържи и да го предупреди с най-изискания си тон:
— Майор Ланкастър, моля ви, овладейте се!
Ръцете му провиснаха безпомощно. Той се взря замаяно в нея, сякаш току-що се пробуждаше от сън.
— Мили Боже! — ахна той, когато осъзна, че се бяха притискали като гимназисти. — Аз… хм, съжалявам. Навярно съм… бил доста невъздържан.
— Точно така.
Той се засмя неловко.
— Най-много съжалявам за това, че не гледам на действията си като на непростимо престъпление.
Наистина бе надарен с най-ужасяващото чувство за хумор, но и не бе лесно на жена да упреква мъж заради недостойното му поведение, след като ръцете й бяха обвити около врата му. Затова Джослин се задоволи само с кратката забележка:
— Защо бродите извън стаята си в този късен час? Нали къщата е пълна с прислужници? Защо разиграхте тази малка драма?
Дейвид сви вежди и я попита със сериозен тон:
— Нима всички вече са си легнали? Значи е много късно.
Тя въздъхна с облекчение. Ясният разсъдък доказваше, че опиумът е престанал да действа, и че най-после е напълно здрав.
— Разумна забележка, майоре. И така, ще бъдете ли любезен да се приберете в стаята си?
Но как да стане това? Тя все пак можеше да повика някого, за да отведе майора в леглото му, но не беше сигурна колко още ще може да го крепи да не падне. За беда стаята му бе чак на другия край на коридора. Докато вратата на спалнята й бе само на три-четири крачки.
— Ако ви помогна, мислите ли, че ще успеете да се доберете до съседната врата?
Той внимателно се отблъсна от стената. Заклати се застрашително, ала успя да запази равновесие.
— Надявам се, че ще успея.
Напредваха бавно, с доста предпазливи стъпки, като лявата му ръка обвиваше раменете й. В следващия миг политнаха към вратата на спалнята на Джослин, а майорът я отвори със свободната си ръка. Меката светлина от газената лампа им помогна да се ориентират. Младата жена го обърна предпазливо с гръб към леглото и лекото отпусна. Той се стовари подобно на марионетка, чиито конци са били срязани, а краката му увиснаха през ръба.
Тя се извърна и видя, че той трепери, но устните му се извиха в усмивка.
— Струва ми се, че отново съм ви задължен.
— Не мислете за това, майоре. — Джослин повдигна краката му върху завивките и му помогна да се нагласи по-удобно. За щастие главата му лежеше върху възглавницата. — Нямате представа колко скучен и отегчителен бе животът ми, преди пътищата ни да се кръстосат.
Младата жена се изправи леко задъхана. Дори и полумъртъв от глад и изтощение този мъж не бе от най-леките.
Разтревожи се като видя, че вече е заспал, но всъщност не биваше да се изненадва особено. След три дни и нощи без почивка това бе съвсем нормално, но фактът, че се намираше в леглото й бе дяволски неприятен.
Можеше да извика лакея и да го помоли да отведе Дейвид в стаята му, но щеше да бъде жалко да го буди. Потръпна при мисълта, че ще й се наложи да се обяснява със сънения, извиняващ се и разстроен слуга, когато искаше единствено да си легне и да заспи.
Не можеше да се оттегли в стаята за гости, където да прекара нощта, защото никоя от останалите стаи не е оправена. Стаята на майора бе единствената, която бе винаги готова за гости. Погледна сърдито към спокойно отпуснатото му тяло, после въздъхна и започна да измъква фибите от косите си. И какво от това, че той беше в леглото й? В крайна сметка те бяха женени. Повече или по-малко.