Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Тя се съблече зад паравана, който обикновено използваше, когато си взимаше вана. Чувстваше се малко странно да бъде гола в една стая с мъж, нищо че той бе потънал в дълбок сън. След като си облече най-плътната нощница, тя извади най-пухкавия юрган от гардероба и зави грижливо госта си. После се сви в другата половина на леглото, с гръб към него, колкото може по-близо до ръба.
За щастие леглото бе огромно.
Дейвид се събуди бавно. В леглото бе топло, а той усещаше някакво странно спокойствие. За миг се почуди дали не сънува, както често му се случваше напоследък. Но не, сърцето му биеше равномерно и дишаше спокойно.
Внимателно размърда пръстите на краката си, за да се увери, че се движат. Макар че цялото тяло го болеше и се чувстваше изтощен от последните мъчителни дни, вече усещаше агонизиращите мускулни спазми. Но най-хубавото бе, че нямаше и следа от парализата. Повече нямаше да приема за даденост умението да си движи краката.
Той лежеше със затворени очи, наслаждавайки се на великолепното усещане, че всичко е наред. Уханието на чисти чаршафи и жасмин, усещането на хладната коприна на възглавницата под ръката му… възглавница, която дишаше? Отвори рязко очи и се намери лице в лице със спящата лейди Джослин, а ръката му я бе прегърнала.
Сега го сполетя друг вид парализа. Лежеше напълно неподвижно, без да смее да диша, опитвайки се да си припомни как се е озовал в тази стая, която явно бе спалнята на Джослин. Беше ранна утрин и един слънчев лъч танцуваше върху блестящата й коса, разпиляна върху възглавницата, подчертавайки червените оттенъци. В съня си тя изглеждаше млада и уязвима и изобщо не приличаше на самоуверената и решителна млада жена, която така неочаквано се бе появила в болничната стая и в живота му.
Нищо чудно, че се чувстваше толкова добре. Нямаше нищо по-хубаво от това да се събудиш до красива жена, въпреки че не можеше да си спомни как се е озовал в леглото й.
С нежелание отдръпна ръката си. Движението я събуди и тя отвори очи. Изменчивият им лешников цвят бе изпъстрен със златни точици, а прекрасната й кожа бе свежа и кадифена като листенцата на английска роза. Допирът до нея бе равносилен на експлозия на снаряд.
Сърцето му заби ускорено, докато двамата се взираха един в друг. Тя приличаше на уплашена птичка, която при едно негово погрешно движение щеше да отлети. В погледай обаче нямаше изненада, че го вижда. Какво, по дяволите, се бе случило през нощта?
— Май се завърнахте от бездната, майоре? — Гласът й бе леко дрезгав.
Бездна. Точно определение.
— Да. И с Божията воля никога вече няма да попадна там. — Махна с ръка към стаята. — Може ли да се осмеля да попитам как съм се озовал в това достойно за завиждане положение?
Присвитите й очи развеселено блеснаха.
— Според мен, вие се осмелявате за много неща, майоре.
Той се усмихна.
— Много добре. Какво се случи?
— Не е кой знае какво. Спомняте ли си, че вървяхте по коридора?
Думите й извикаха мъглявата картина как се движи, залитайки, облегнал ръка на перилото, после дочу чист женски глас, обърна се и…
Стомахът му се сви.
— По дяволите, спомням си, че се бях надвесил над перилото и си мислех колко далеч е подът. Но мислите ми бяха тъй объркани, че всъщност изобщо не ме бе грижа. — Споменът бе много по-разстройваш, отколкото действителното преживяване. Да падне от балкона от височината на три етажа щеше да бъде непростимо глупав начин да намери смъртта си след всичко, което бе преживял. — Вие сте ме измъкнали на безопасно място, нали?
Тя кимна, а прекрасната й кожа на лицето леко порозовя. Той внезапно си спомни защо. Беше я целунал и за няколко невероятни мига тя му бе отвърнала с цялата си страст. После разумът бе надделял и Джослин бе прекъснала прегръдката.
Дейвид реши, че тя ще предпочете да се престори, че подобна целувка никога не е имало, затова каза с тактичността на истински джентълмен:
— Предполагам, че сте ме довели дотук и аз начаса съм заспал.
— Точно така. — По лицето й се изписа облекчение. — Спалнята ми бе най-близката стая и единствената, която бе оправена. Нямах желание да напусна собственото си легло, особено след като то е достатъчно широко и за двама ни.
Ето защо те сега лежаха заедно в смущаваща близост. Ръката му се плъзна по кестенявата й коса, а един копринен кичур се уви около пръстите му.
— Миналата нощ сте спасили живота ми. Едно „благодаря“ едва ли ще бъде достатъчно, за да изрази признателността ми.
Тя се отдръпна леко, сякаш уплашена от топлината в гласа му.