Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Предполагайки, че Ричард не би искал да го наблюдават как се изкачва с патериците два етажа нагоре, тя прегърна Изида и се върна в кабинета. Трябваше да напише няколко писма. Лора Къркпатрик щеше да се зарадва да узнае за оздравяването на майор Ланкастър. А другата й леля, лейди Кромарти, щеше да бъде бясна, когато разбере, че богатството на племенницата й завинаги се е изплъзнало от ръцете й. Жалко, че Джослин няма да е там, за да види реакцията й.
Тъкмо запечатваше бележката до леля Лора, когато Дъдли се появи.
— Дошли са госпожиците Халиуел, милейди.
Госпожиците Халиуел? По дяволите, в залисията съвсем бе забравила, че днес бе единият от дните й за посещения. Навярно щеше да има по-малко гости, отколкото през сезона, но въпреки това щеше дай се наложи няколко часа да играе ролята на любезна домакиня. А точно днес това никак нямаше да й бъде лесно.
Младата жена стисна зъби и се запъти да посрещне госпожиците Халиуел — три безобидни, но леко изкуфели стари моми, които имаха навик да не довършват изреченията и да се впускат в безсмислени и дълги истории, които нямаха край. Времето сякаш бе забавило своя ход. Външно Джослин бе олицетворение на идеалната домакиня — предложи чай, сладки и кейк, както и весели истории, които разказа с обиграна светска лекота, но вътрешно бе кълбо от нерви. Как ли се чувстваше Дейвид? Дали бе припаднал от огромното усилие, на което се бе подложил? Дали изпитваше мъчителни страдания заради отказването от наркотика?
Въздъхна с облекчение, когато си тръгна и последният гост, каза на Дъдли, че повече не приема и се запъти решително нагоре, за да види какво става. Почукването й на вратата бе посрещнато с бодро „Влез!“.
Когато пристъпи в стаята, Джослин завари джентълмените увлечени в игра на карти. Хю и Рийс Морган се бяха присъединили към Ричард Далтон и Дейвид и играта бе в разгара си. Единствено Ричард посрещна появата й, без да се притесни. Хю скочи на крака, а Рийс сведе глава и застина засрамено. Дейвид се отпусна по-надълбоко в креслото си и храбро й се усмихна. Изглеждаше като човек, който би трябвало да бъде в леглото, но трескавият блясък в очите му показваше, че не би могъл да заспи.
— А аз си представях какви ли не ужасии! — заяви тя с престорена строгост, подозирайки, че Ричард бе предложил да поиграят на карти, за да отвлече Дейвид от мъките му. — Вместо това вие, господа, се забавлявате безгрижно, докато аз се преструвам на любезна домакиня пред половината от най-големите досадници в Лондон.
— Съжалявам, милейди — заекна Хю Морган, — но майор Ланкастър настоя да остана, за да попълня карето.
— Майоре, опасявам се, че развращавате слугите ми — заяви тя с игрив тон.
— Тъкмо обратното, преподавам им полезен урок за тайните на хазарта — отвърна Дейвид в тон с нейния, макар че ръцете му трепереха. — Никога не играйте карти с Ричард, лейди Джослин. Залагахме сгради, а до момента той притежава „Хорс Гуардс“, „Карлтън Хаус“, катедралата „Сейнт Пол“ и дори Уестминстърското абатство.
— А кой грабна болницата „Йоркският херцог“? — заинтригувано попита тя.
— Никой не я искаше — изтърси Рийс и се изчерви до ушите.
Джослин се зарадва като видя колко по-щастлив и здрав изглеждаше сержантът, отколкото в болницата. Може би трябваше да превърне „Кромарти Хаус“ във възстановителен санаториум, тъй като ранените войници направо се съживяваха тук.
— Явно тази стая не е благоприлично място за сама жена. Забавлявайте се, господа. Ще ви изпратя нещо за освежаване.
Тя се оттегли с усмивка. Вече започваше да разбира мъжкото приятелство и как тези, които се биеха рамо до рамо, се грижеха един за друг и си помагаха взаимно. Между тримата съществуваше здрава връзка, независимо, че двамата бяха офицери и стари приятели, а третият непознат и обикновен войник.
Един неин старомоден приятел — може би Самуел Джонсън — бе казал веднъж, че всеки мъж, който не е бил войник, съжалява за изпуснатото преживяване. Досега не бе разбрала думите му, но вече подозираше какво бе искал да каже.
Жалко, че мъжете не могат да изпитат подобно задоволство, без да се избиват един друг.
„Непреодолима нужда, треперене, потене и само Бог знае какво още…“ Дейвид осъзна, че повече няма да може да се владее и да се прави, че играе карти. Вместо купи и пики, пред замъгления му поглед се редуваха някакви образи, които трудно различаваше.
Времето толкова бе забавило своя ход, че бе престанало да има някакво значение. Все едно преди цяла вечност ги бе посетила лейди Джослин. Малко след това се появи поднос с храна. Апетитът, който бе почувствал през нощта, сега бе напълно изчезнал и Дейвид не можа нито да яде, нито да пие.