Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
Крайно време беше да си възвърне властта върху Лоното на живота. С гръм и трясък! Но в този шантав свят дори Хогбен трудно можеше да вдигне подобаващ шум и пушилка. Той се загледа в резенчето от плода. Вкуси го внимателно. Почувства прилив на физически сили, но и старата болка в ставите пак се обади. Излапа наведнъж остатъка. Тутакси усети, че сетивата му се изострят и започват да възприемат заобикалящия го свят като материален. Черните води на река Лета станаха още по-черни и някак по-мазни, досущ като мазут. Очите му взеха да разграничават отделните зрънца бял, фосфоресциращ пясък под краката му. Повеят на измисления вятър се заигра с косите му и дори ги разроши.
Глупаци! Бяха свикнали да живеят с илюзии! Ама той щеше да им ги избие от главите! Време беше да смени не само това (кой знае защо?!) взело да остарява тяло с неговите бодежи и отпуснати мускули, но и самоличността си. Трябваше да си осигури свобода на действията и всякакви смахнати прокурори, набедени съдии и комплексирани адвокати да престанат да му се мотат в краката.
Хогбен поседя още десетина минути на брега на реката, докато привикне отново с ревматизма си. През това време прехвърляше наум смахнатите обитатели на Библиотеката, за да си избере троянския кон. Беше претенциозен и никой от представителите на жалката фауна не му се струваше достоен да даде подслон на мегаломанската му душа. В края на краищата реши да опита късмета си в крайбрежните кръчми.
Чак в седмото опушено свърталище на контрабандисти избор му падна на един тип, чието лице сякаш завинаги бе обгоряло от слънцето. То бе изкривено на една страна, десният ъгъл на устните му бе изпънат надолу, високото оплешивяло чело бе прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Дясното му око имаше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънен кладенец, на всяка сянка и тъма. Старият Хогбен се усмихна иронично, защото му се стори, че е надникнал в отпушения Канал. Приближи се. Преодоля болката в кръста, наведе се и най-нахално си завря носа в бръмбара, висящ на златна верижка върху оголената неокосмена гръд на непознатия. Беше изкусно издялан от тъмен камък и с тайнствени знаци по гръбчето.
— Кой си ти? — нехайно попита троянският кон с нисък, тежък глас. — Ариман ли те праща да душиш наоколо?
— Добър ден. Аз съм вашата леля от Киев! — отвърна Хогбен, изплю се в обруленото и спечено от вятъра лице, дето се мъдреше само на педя от него, и хукна навън.
Този стар трик действаше безотказно във всяка кръчма из Вселената. След миг непознатият изхвърча през летящата вратата, но Хогбен вече беше заел позиция. Той тутакси се намъкна под кожата на непознатия. Сграбчи душата му. С един замах я смачка като празна консервена кутия. Сплеска я до размерите на фалшиво зарче за барбут и я завря в най-потайното ъгълче на съзнанието си. После се разкърши, нарами непотребното си морно тяло и, дяволски доволен, закрачи към ъгъла, като си подсвиркваше „Съдбата чука на вратата“. Вече се казваше Воланд, коронките на зъбите му от лявата страна бяха платинени, а от дясната — златни и, кой знае защо, обичаше да играе шах с котараци.
Щом свърна зад последната сграда обаче, старият Хогбен тутакси престана да се държи като селски идиот на панаира в съседния град, защото късметът му го изостави. Петима яки типове с мутри на милиционери бяха преградили пресечката и му се хилеха насреща. Той дори не трепна. Това си беше част от играта. А старият Хогбен беше истински играч и обичаше да играе заради самата игра, тъй че мигом се стегна и захвърли старото си тяло в краката на живописната пасмината.