Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
Но такава дата нямаше!
Ако някога ви попаднат дневниците на Джовани Казанова и откриете в тях, че точно на 3 септември 1752 г. вашата застаряваща съпруга ви е изневерила в Лондон, не им вярвайте. Тя сигурно е спала с онзи италиански коцкар, ама на друго място. Защото след 2 септември 1752 г. в Лондон настъпи 14 септември. Само малцината хлапета, които по него време ходеха на училище, се радваха, че ще зубрят единайсет дни по-малко! Останалите с право се тюхкаха, че управниците на Британия не се задоволяват да ги ошушкват с данъци, ами вече им крадат и остатъците от деня.
В знак на протест вече осма година Хък се инатеше и категорично отказваше да живее порядъчно в дните от 3-ти до 13-ти септември. Тогава по традиция той вършеше глупости. Не, че през останалото време водеше много смислено съществувание, но да се пързаляш в бална зала на ролкови кънки, които току-що си изобретил и още не можеш да пазиш равновесие върху тях, а на всичко отгоре да свириш на Страдивариус без наколенки, си беше чиста глупост, откъдето и да го погледнеш. И резултатът не закъсня. Хък загуби равновесие и полетя към огромното скъпоценно огледало, изработено лично от знаменитите братя Андреа и Доменико в стъкларницата на остров Мурано през 1520 г. и поставено в изящна рамка с формата на готически прозорец, осеян с резбовани кентаври и еднорози, вплетени във виещи се лаврови клонки, сред които се издигаха пиластри, полуколони и колони, поддържащи елипсовиден фронтон с помпозния лик на прабабата на домакинята. Хък вече неудържимо връхлиташе връз огледалото, когато зърна в нишите на рамката двуликият образ на стария Хогбен да му намига. Тутакси се сети, че може да лети, и бясно размаха ръце, но миг преди да се издигне във въздуха за ужас на домакините фатално се натъкна на семейната реликва. А гостите изтръпнаха, защото строши и още по-безценния Страдивариус. И… край! Пред очите му се спусна пелена!
Събуди се в някакво мрачно подземие с дебели поне два лакътя, влажни, каменни стени и гол, добре утъпкан от много употреба, пръстен под. Точно в средата някой бе наклал нещо като скаутски лагерен огън или по-скоро клада. Хък се беше нагледал на такива съоръжения за вкарване в правата вяра, но това май беше по-особено. Вместо приятеля му Ян Хус в центъра на кладата се мъдреше огромен меден казан, достоен за всяка уважаваща себе си канибалска оргия.
Хък се огледа. Всъщност за трети път му се случваше да възкръсва, но този път баща му, кой знае защо, не се мотаеше наоколо. Но затова пък край казана пищеше като попарен някакъв полупрозрачен двуглав дракон. Около него се щураха толкова реална и… привлекателна, та изглеждаща направо сластно женствена, рижа лъвица и триглава, разгонена кучка с навлажнени слабини. Двете хетери напразно се опитваха да успокоят ревящия изрод. Макар доста да беше видял и патил на тоя свят, Хък бая се замисли дали не вижда привидения. На какви ли не чудесии и най-обикновени халюцинации се беше нагледал в бащиния си дом. За илюзиите да не говорим. Но сега инстинктът му подсказваше, че друг има пръст в поредното му възкресение.
Всъщност още първото му усещане беше различно. Той се събуди с чувството, че го варят в казан. Тутакси изплува от компота, защото никак не му харесваше да си кротува в компанията на някакви резени от гигантски плод с вкус на ябълка. Дали не беше сторил поредната глупост, като не устоя на изкушението и го опита?…
Хък прекрачи казана и внимателно пристъпи на студения влажен под, за да не се подхлъзне на ролковите кънки. Въпреки това едва не поряза босите се крака на парче стъкло. Всичко наоколо беше осеяно със стъклени отломъци! Горкото огледало, помисли си Хък в първия момент, без нито за миг да съжалява, че кънките са изчезнали. Но после забеляза, че по озъбените стъклени късове, които алчно се домогваха до стъпалата му, няма амалгама.
Когато съзнанието му се проясни, постепенно нещата взеха да си идват на мястото. Първо съзря Златната рибка да се мята на сухо под носа му. Беше само на една ръка разстояние! Наоколо нямаше река или море и поотърсилата се от сънната леност логика му подсказа, че сигурно някой е строшил край казана временната стъклена обител на Златната рибка. Хък инстинктивно понечи да посегне към отколешния символ на сбъднатите човешки желания, но омайна като фея млада жена с умни очи, в които трепкаха загадъчни пламъчета, го изпревари с мила усмивка, грабна я и я приласка в обятията си.