Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
— Без да искам! Без да искам стана! Подхлъзнах се, дявол да го вземе! — вайкаше се драконът на висок глас.
— Не кълни, Трифончо. Няма страшно. Ще оправим и тая работа. Какво ли не сме преживели с тебе, та с едно Лоно на живота ли няма да се справим! — подканяше го лъвицата да се вземе в ръце, а разгонената кучка го ближеше едновременно с трите си глави.
В цялата тази суматоха само някакъв чорлав, небръснат, тъмнокос мъж с остър нос и тревожни очи на гений бе запазил спокойствие. Той бе скръстил ръце и наблюдаваше с явно любопитство как Хък подскача на пръсти между стъклата, сякаш играе на „дама“, опитвайки се да се отдалечи от казана. В този миг жената-лъвица зърна Хък и се вкамени. После като луда заоглежда пода. Хък проследи погледа й и не забеляза нищо особено. Беше под като под. Малко нездравословно студен и влажен, ако излизаш от врящ казан, но иначе най-обикновен пръстен под, поръсен със светена вода. И ако не беше осеян със стъкла, сигурно никой нямаше да му обърне внимание. Хък се подхлъзна, залитна, но този път ловко запази равновесие. На поредното свободно квадратче от „дамата“ беше настъпил някаква цилиндрична стъкленица. Огледа се с разперени ръце и видя още две подобни. Дали пък някой не беше омагьосал изчезналите му ролкови кънки? Но тогава трябваше да има и четвърта стъкленица?
Съдбата не му даде възможност да разреши загадката, защото внезапно с елегантен скок лъвицата полетя към него. Той хукна, без да обръща повече внимание на режещите стъкла и омагьосаните остатъци от ролковите му кънки. Дори не се обърна, когато я чу меко да тупва на мястото, което само преди миг заемаше. Ако не друго, през тия повече от хиляда години на белия свят Хък се беше научил да бяга не само от себе си, но и от всеки превъзхождащ го в жива сила противник. Първите сто метра бяха най-трудни, защото трябваше да изкачва стъпала. Изкара ги на един дъх. Щом се озова на някаква пуста, безнадеждно унила, павирана улица, леко намали темпото и уравновеси дишането си. Вече можеше да си позволи да хвърля по един поглед назад.
Броят на преследвачите му се беше утроил. Изплезил езици, двуглавият дракон препускаше като бесен редом до лъвицата, като на всеки неин скок правеше по десет стремителни крачки в галоп, а разгонената кучка ги следваше не толкова ревностно и постепенно изоставаше.
Какви ли не бесове бяха преследвали Хък през тягостно дългия му живот, та той беше свикнал вечно да бяга. Чувстваше, че когато бяга, поне има цел. Понякога самотата на бегача на дълги разстояния дори му харесваше. Щом навлезе в дъбравата и установи, че преследвачите му изобщо не са уморени, разбра, че този път ще подобри постижението си на маратонската дистанция. Жалко, че не му мина през ума да засече времето на старта.
Състезанието по ориентиране в дъбравата продължи повече от час и накрая взе да омръзва на Хък. Той изостави опитите си да надбяга преследвачите и започна да се лута в гъстата гора, за да ги заблуди. По едно време изглежда постигна целта си, защото драконският тропот заглъхна и Хък се притаи. Изчака два часа да не би лъвицата да се появи от някъде, но и от нея нямаше помен. Тогава се огледа и установи, че бе успял да заблуди не само бесовете, но и себе си.
Беше се загубил в дъбравата!
Хък се надигна. Срита гадния коренак, дето го препъна, и разтри изтръпналия си крак. По стар навик се огледа от коя страна на дърветата растат лишеите. Не че имаше някакво значение дали върви на север или на юг. Хък не знаеше нито къде се намира, нито къде отива. Важното беше да не се върти в кръг, защото заради тъпото си безсмъртие имаше опасност да остане в тази сумрачна дъбрава вовеки веков.
Беше се свечерило, когато долови странен шум иззад един кисел трън. Мязаше предимно на сумтене и гълчене. Мигом се приготви да хукне отново, но този път не стана нужда. Трънакът се разтвори и от него се измъкна странно същество, което приличаше на летяща метла. Беше тънко, дълго, ефирно, полюляващо се, със щръкнали коси и плавно се носеше на една педя от земята, като си мърмореше:
— Ще ви дам аз на вас да разберете… Ще видите вие откъде духа вятъра… И това ми било приятели…
— Ти кой си? — прекъсна Хък интригуващия поток на съзнанието на метлата.
Съществото се стъписа и щръкналите му коси се доразпериха в дъга като пъстроцветната опашка на паун.
— Ттталасъма — успя да смотолеви то.