Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Среднощните вълнения с един замах премахнаха летаргията, обзела Хогбен през последните седмици в Библиотеката, и възстановиха бойния му дух. Пък от тях имаше и друга полза. Беглият поглед, който хвърли на прословутото Дърво на Живота, тутакси му отвори очите как жалките глупаци от Земята се бяха изхитрили да му откраднат най-свято пазената тайна — технологията за материализиране. Някой не само се бе осмелил да пипа семената на злото, скрити в джунглата на Амазонка, но дори бе направил опит да ги посее! И въпреки невежеството му едно по чудо се бе прихванало. Ама, вари го, печи го, който се е родил тъпанар си остава тъпанар за цял живот. Набеденият градинар явно не беше поливал фиданката с амброзия и само корените и короната на дървото се бяха материализирали, а стволът бе останал нетленен. Затова досега старият Хогбен не го беше забелязал от Земята.

Добре, че тия идиоти тук не ползваха технологията му съзнателно, а за удоволствие! Лишени от възможността да умрат, докато не бъдат забравени от хората и съответно натирени в Цеха за рециклиране, ефимерните изроди във Втората Библиотека изпитваха остра нужда от силни усещания. А чувството за реална опасност можеше да им осигури само материалното битие. И през по-голямата част от годината, когато по тъпите им закони плодът беше недостъпен за простолюдието, те го употребяваха като наркотик. Ариман дори беше изградил цяла мрежа за контрабандна търговия, която обхващаше и Речния свят. Но Хогбен щеше да им изкара през носа това осквернение!

Той имаше собствени представи за добро и зло. И, разбира се, всичко материално бе най-голямото зло на света! Преди няколко века в пристъп на безумна ярост започна да унищожава всички следи от пагубната технология за материализиране, но после се усети, събра остатъците, превърна ги в семена и уж добре ги скри в джунглата с мисълта, че един ден може да му потрябват. Та нали най-добрият начин да се бориш с всяко зло е да привлечеш на своя страна еманацията му! И ето че беше дошло времето да извади скрития коз от ръкава си. Щеше да бие врага със собствените му камъни! Как не се сети по-рано да провери изправността на Канала?! Колко време загуби! А имаше на разположение такова елегантно решение!

И, докато клечеше зад дюната, старият Хогбен си науми безвъзвратно да материализира Втората Библиотека барабар с нейните въображаеми дегенерати, изхитрили се да запушат Канала. После щеше да насъска техните пълчища да плъзнат като паразити по тялото на Гея! Край! Неговата Библиотека вече нямаше нужда от пазачи. Щом легионите му изпиеха кръвта на цялата фауна на Земята, щеше елегантно да ги затрие по генетичен път! Време беше истинската Библиотека да стане етнически чист, растителен свят! Той потри нетленните си ръце. Този път и героичните усилия на наивния му син нямаше да спасят тъпото човечество! Така с един куршум щеше да убие два заека! Глупости! Щеше да затрие всички зайци на света! Старият Хогбен залитна. Дали главата му се замая от мащабността на замисъла, или пък му беше паднало кръвното налягане, докато клечеше? Той се изправи с мъка. Беше се схванал. Прокле плода и изнуреното си тяло. Може би и той започваше да се побърква? Как можеше да изпитва болка, като беше чист, нетленен, извисен дух?! Сигурно беше атавистична реакция… Или пък нещо и в него се обърка от толкова много експерименти с пазачите?