Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Някои историци-марксисти тълкуват сведението на руския автор като доказателство за икономическите отношения между държавите. Всъщност става дума за плащане на данъци от васално зависимите владетели към българския цар, който продължавал да се счита за върховен владетел на голямата източноевропейска (степна) империя. Както и Атила.
Стремленията на Светослав, очевидно напомнящи на амбициите на владетели като Тервел и Крум, принудили ромеите да изпратят войска, която през 971 г. в няколко сражения разбила русите и ги изгонила на север от р. Дунав. Самият Светослав, връщайки се обратно в Киев, бил нападнат по пътя от печенежки отреди и убит. От главата му, след като била обкована със злато печенежкият вожд си направил чаша, с която пиел за да си спомня за победата над русите. На чашата-череп бил издълбан надпис „Търсейки чуждите, изгуби своята“.
Успоредицата със съдбата на император Никифор I Геник, който сто и шестдесет години преди това е убит от войниците на Крум, а главата му е превърната в чаша, подтиква историка да вижда две неща. Първо, че печенегите постъпват с труповете на заклетите си врагове както конните езичници от степите и следователно държат страната на българите. Второ, че киевският княз Светослав не е тръгнал на обикновен завоевателен поход, а на решителна идеологическа война, след която би спечелил властта над много по-обширни земи, отколкото някои съвременни изследователи допускат.
Обичаят за правене на чаши от черепи е много стар и низхожда към Античността. За него говори още Херодот. Казаното от Херодот се вписва идеално и в идеологическата борба между Византия и България при княз Крум и василевс Никифор I, и в отношенията между печенези и руси през X в. И българите и печенезите следват степната военна традиция, оставена от скитите. Следователно историята с похода на киевския княз Светослав срещу България не е така проста и банална, както обикновено се представя в историческите съчинения, виждащи в действията на Светослав обикновен грабителски набег. В сложните отношения на степната империя, държана (управлявана) от наследниците на Ирник, русите заемат важно място. Затова казаното от Лъв Дякон за Светослав и съвпадението на обичая, описан в Именника потвърждават верността на принципа податки за ранната българска история и по-точно за Именника да се търсят в славянска и руска среда. Или пък в писмени документи, засичащи общата история на двата народа.
В този смисъл за историка, изследващ обстойно изворите и свидетелствата за ранната българска история, прекалено любопитен остава въпроса относоно съдбата на волжките българи. Засичането на текстовете от Именника с руската владетелска традиция и с практиката на унгарците според сведението на Луидпранд, показва всеобща благородническа традиция, спазвана от конните племена, идващи от Изток и задължителна за управниците на степните военнополитически съюзи.
Излизайки от гледната точка на византийските хронисти, изследовятелят се натъква на една друга, не по-малко интересна и важна. Става въпрос за сведенията на арабските пътешественици и събирачи на интересни разкази или случки, които през същия този X в. минават през земите, населени с българи, славяни, руси и хазари. Обичаите, политическата традиция и културните характеристики на изброените народи са любопитни, защото те всички се намират под властта на хазарския хаганат. А известно е че същите тези хазари по думите на византийските летописци прогонили българите на Исперих (Испор) и наследили земите на Велика или Стара България. Същите тези хазари убиват и знаменития български княз-основател на дунавска България — Испор.
От запазените извори на арабски автори важно значение за разтълкуване на посланията в Именника на князете притежава сборника на Наджиб Хамадани „Сътворени чудатости“. В него е записано следното важно известие:
„Булгар — Това е огромна област. В единия й край живеят неверници, които щом видят царя си, свалят шапка и я слагат под мишницата си. Има обаче хора в страната България, които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани. Те въртят търговия с кожи. И вярващите и неверниците имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче.“
Най-важното сведение в дневника на арабския пътешественик е пасажът за остриганите глави на волжските българите. Косвено арабският писател дава да се разбере, че става дума за благородниците, защото тази група е отделена от останалите по няколко признака — пострижка, облекло, воински качества и качества на характера. Пояснението, че правят търговия с кожи подсказва издигнатото им положение в обществото. Доказателството за разликата между благородници и нисше съсловие е вероизповеданието — по-издигнатите родове са мюсюлмани, а останалите изповядват друга вяра, вероятно езичество. Отново, както и при Именника, ученият се натъква на отделителния белег между благородници и простолюдие — остриганите глави.