Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Ветровитата долина… страната на Земните хора — каза им Пелинов дух. — Териториите им се простират по-далеч, отколкото ви стига погледът. Отвъд онзи нисък склон се намира обширна тревиста равнина, където бизоните пасат покрай Лосовата река. Отвъд нея дори и аз не съм ходил. Само Търговците са я прекосявали. От другата страна на онзи висок сивкав хребет на юг се простират земи, за които съм чувал само от легендите. Според тях там има висока равнина, чиято пръст е червена и от тамошните камъни стават много добри сечива. На юг от нея, разправят Търговците, се простира местност, осеяна с хълмове, където от земята могат да се изкопаят кости, направени от камък.
Пелинов дух посочи на югозапад.
— Това там са Чудовищните планини. От другата им страна тече реката на Дивата кокошка. Тя се вие толкова далеч на юг, че само легендите разправят накъде извежда. Чувал съм, че минава през местности, където пясъчниковите скали се извисяват почти до небесата, а след това навлиза в каньон, който е толкова дълбок, че прорязва цялата земя.
Той посочи по на запад.
— В тази посока, на много дни път от реката на Дивата кокошка, се простира обширна равнина, обрасла с пелин и маслодайни дървета. Там имало езеро, чиято вода била толкова солена, че не ставала за пиене. Хората, които живеят там, копаят солта на буци от земята.
— А на изток? — запита Гореща мазнина.
Пелинов дух посочи:
— Там има равнини, подобни на онези на изток от мястото, където реката на Дебелия бобър се влива в Опасната река. Там има много бизони, но малко вода. Търговците разправят, че човек може да върви с дни и да не види нищо друго освен трева, и казват, че единствените дървета, които растат там, са тополите покрай речните легла. Между тези две реки човек може да върви много, много дни.
— А право на юг? — попита Бягащ като вятъра.
— Високите планини — отвърна Пелинов дух. — Толкова са високи, че докосват небето. Един Търговец ми каза, че никой човек не може да стигне до върха им; ако го направи, разгневените Духове, които живеят там, ще го изядат.
Един мъж се усмихна:
— По високоите върхове съм откривал само просторна гледка и много сняг. Може би е най-добре да оставим тези планини на Духовете. Повече ме тревожи онова, което се намира в подножието им.
— А какъв е дивечът? — запита Черна луна.
— В тази долина има бизони, антилопи и елени. Достатъчно, за да изхранят целия клан, че и да останат. Казвали са ми, че същото е положението и с долината на Червената глина отвъд Сивата стена, а също и с долината на Дивата кокошка.
— А онези растения, които ядат тукашните хора? — попита Трепетликата. — Растат навсякъде, така ли?
Пелинов дух се изсмя и вдигна мускулестата си ръка, сякаш искаше да прегърне земите, простиращи се пред тях.
— Има повече, отколкото са необходими на Земните хора. Те вземат смо онова, от което се нуждаят. Останалото оставят за Духовете, които пазят тези места.
— Духове — изсумтя Един мъж. — Ще видим кой е по-силен. Духовете, които пазят тези места — или Гръмовната птица, която лети по целия свят. Аз бих заложил на Гръмовната птица.
— Онова там е реката на Сивия елен — посочи Пелинов дух към тънка зелена ивица. — Земните хора от тази страна на Страничните планини я наричат Реката на Духовете. Над лагера на Земните хора, от който откраднах Бяла пепел, тя трябва да минава през някаква планина и извира от скалите някъде по-нататък. Земните хора вярват, че в нея се таи Сила. Те отиват там и хвърлят дарове в дупката, за да ги отнесе водата при планинските Духове. Смятат, че ако Духовете са доволни, ще благословят водата и тя ще продължи да извира от другата страна.
— Хайде тогава да отидем и да разгледаме по-отблизо тези земи. — Черна луна обърна поглед назад и даде знак придвижването да продължи. Черните острия, скупчени на изхода на прохода гледаха към долината и я сочеха, разговаряйки оживено помежду си.
Бягащ като вятъра отново тръгна начело, тракайки с копията си; някакво странно вълнение се примеси към нетърпението му. Ако Бяла пепел изобщо бе отишла някъде, това несъмнено бе тази необятна долина.
Трепетликата вървеше до него; присъствието и му действаше успокояващо. Докато изкачваха Страничните планини, двамата бяха разговаряли доста често. Сега той я поглеждаше крадешком, отбелязвайки походката и, начинът по който ханшът и мускулестите и бедра изопваха кожената и рокля, и си мислеше: „Защо непрекъснато гледам да съм до нея? Дали защото Гореща мазнина и тя са единствените, с които мога да разговарям свободно? Дори и Бяла пепел не се вслушваше така внимателно в думите ми, както Трепетликата прави. Тя започва да обсебва мислите ми.“