Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Горчив храст заобиколи групичка хора, наредени около един весело пращящ огън. Те Пееха една от старите Песни. Младата жена остави душата си да се понесе по мелодията.
Някъде в храсталака, в подножието на хълма, млада жена се кикотеше на нежните думи на някакъв младеж. Какво ли щеше да излезе от това? Сватба? Сборището бе време за избиране на партньор и за нова любов. Може би и за нея щеше да се роди нова любов.
Тя пристъпи в светлината от огъня на клана Пясъчен нанос. Красива жена беше седнала до Белия пясъчник, а Висок мъж разказваше нещо на Ябълка от клана Лоша вода.
— Върна се. — Красива жена и посочи варената чорба. — Хапни си още. Златокосата е вложила най-доброто от себе си, докато я е приготвяла. Сякаш можеш да вкусиш от душата на антилопата.
— Ако хапна още нещо тази нощ, така ще натежа, че ще потъна в земята. Къде е Черната ръка? Да не си е тръгнал без мен?
— Ей там горе е — каза Висок мъж; на пълното му закръглено лице бе изписана широка усмивка. — Май преяде. Каквото влезе… е, нали разбираш.
Тя се засмя заедно с него и изслуша края на историята му. После каза:
— Май ще е по-добре да ида да го потърся. Иначе ще трябва да му давам листа от лапад, за да му се разхлабят червата.
Откри една пътечка, която се виеше през скалите. Нощните насекоми жужаха и скрибуцаха. Откъм огъня на клана Пясъчен нанос се разнесе Песен, която бе подета от хората около съседния огън, около по-следващия и така нататък, докато накрая цялата долина заехтя. В Песента се Пееше как Танцуващия с огън научил хората да събират реколтата от райграс, а след това им донесъл огън от слънцето, за да стоплят жилищата си през зимата.
Тя вървеше и си тананикаше мелодията. Откъм хълмовете повя топъл вятър, носещ миризма на пелин и прах. В небето блещукаха рояци звезди. Ако можеше Топъл огън… Не трябваше да мисли повече за това. Него вече го нямаше. Духът му се бе върнал в земята, която го бе хранила.
Пътеката извиваше между две напукани пясъчникови скали. Тя се подпря на едната и опипа пътеката с крак. Ходилото и докосна нещо меко.
Ахна уплашено и се дръпна назад.
— Черна ръка?
Вятърът щумолеше из пелиновите храсти; Песента на племето се носеше из нощния въздух — лекокрила, ведра.
Събра кураж и протегна ръка в тъмното — трепна, напипала нечие тяло. Да не би някой да бе паднал в несвяст?
— Черна ръка! — Уплашена, тя извика към огъня на клана Пясъчен нанос: — Помогнете ми! Донесете една главня! Някой е припаднал!
Висок мъж се появи на пътеката със запален клон в ръка, следван от Ябълката.
— Какво намери? Змия ли? — попита я Висок мъж, когато се приближи.
Под трепкащата светлина на главнята Горчив храст погледна надолу и срещна безжизнените очи на Черна ръка. Главата му бе подгизнала от кръв, която бе образувала локвичка в прахоляка на пътеката.
Главоболието, което пронизваше мозъка на Храбър мъж като с нажежени игли, ту се усилваше, ту затихваше. Този ден обаче бе станало непоносимо. Той изобщо не забелязваше Бяла врана, която приготвяше вечерята. Щавените кожени покривала на палатката се замъгляваха пред очите му. Той се сгърчи от пулсирашата в главата му болка и стисна в юмрука си скъсаната огърлица от тънки черни камъчета, която бе изтръгнал от едноръкия мъж през онази нощ. Бяла пепел му се бе изплъзнала. Едноръкият само бе жулнал главата му отстрани, но гласовете бяха изпищели от ужас. Болката не успя да го парализира, тъй като той бе свикнал с нея, но ужасният писък в съзнанието му изличи мислите му, като заглуши дори омразното човъркане в коляното му.
„Сила — шептяха гласовете. — Едноръкият мъж притежаваше Силата“
Да, Силата. Храбър мъж изгледа свирепо изкусно направената огърлица и лъскавите триъгълни камъчета. Вълчият талисман му бе нанесъл удар, влагайки цялата си мощ в него. Ударът го бе сварил неподготвен и енергийният поток от Сила бе смазал душата му. Вързопът бе концентрирал тази Сила и я бе използвал срещу него. На негово място всеки друг би загинал, душата му би се отделила от тялото.
„Но аз излязох по-силен. Независимо от това, че лежах безпомощен в продължение на четири дни, борейки се за душата си, аз оцелях. — Той затвори очи, представяйки си Вълчия Талисман. — Сега съм дори по-силен, отколкото бях. По-опитен. Следващия път ще те подчиня на волята си. — Храбър мъж присви очи, загледан в огърлицата. При тази отчаяна атака Вълчият Талисман бе разкрил тайните си. Друга Сила освен неговата собствена се бе присъединила към него, насочена някъде от края на златистата мъгла. — Когато успея да проникна в златистата мъгла, нищо вече няма да може да ме спре. — Той потупа здравото си коляно с мазолести пръсти. — Дори и ти няма да ме спреш, Вълчи Талисман. Нито ти… нито твоят еднорък човек.“