Вълчият талисман

 — Онази нощ над лагера на клана Бяла глина си говорехме за това, че Черните острия ще трябва да променят начина си на живот. Спомняш ли си? — Тя му се усмихна ослепително. — Доста мислих върху този разговор. Ако ще трябва да учим нови неща, защо да не пленим онези, които ги разбират най-добре? Ти ми каза, че жените им вземат всички решения, че познават полята, в които растат ядивни корени, и къде точно могат да се намерят определени храни. Знаят как да ги съхраняват така, че да траят цяла зима. Знаят какво става за ядене и какво не.

Логиката на мислите и му харесваше.

 — Можем да ги използваме да вършат всичко това. Ако нашите хора не трябва да се занимават с тази работа, ще мърморят по-малко и няма да се сещат много често за стария начин на живот. А новият ще им осигури прехрана.

 — Земните хора ще вършат по-голямата част от работата. — Тя кимна с глава към идващата подире им колона. — Да не мислиш, че Пика и Сивото зайче ще искат да стриват онези семена, които ядат Земните хора? Изобщо не е така. Те биха обработвали кожи, биха правили жилища и биха ловували, но едва ли ще искат да събират семена.

Бягащ като вятъра разтърси радостно копията си.

 — През цялото време се тревожех какво ще стане, когато пристигнем тук. Ето, че сега ми даваш отговора на този въпрос.

Тя се усмихна.

 — Тогава може би ще ми обръщаш повече внимание.

Той я изгледа.

 — Не съм забелязал, че не ти обръщам внимание. — За негово учудване обаче тя не посмя да отвърне на погледа му и той смени темата: — Нищо чудно, че толкова хора идват при теб за съвет.

Жената разпери безпомощно ръце:

 — Вече дори и стариците започват да се съветват с мен. Понякога главата ми е толкова пълна с проблемите на други хора, че не остава време за моите.

 — Ами кажи им, че си заета.

В нежната и усмивка имаше нещо тъжно.

 — Не. Не мога да го направя. Някои вече свикнаха да разчитат само на мен. Изслушвам ги и след това размишлявам над онова, което са ми казали. Ако е нещо сериозно, обсъждам го с дядо. Той е много мъдър човек.

 — Някой ден ти ще заемеш мястото на Черна луна. — Той вдигна поглед към назъбените върхове, които се издигаха около тях. Тук-там по скалистите сипеи се виждаха планински овце. Сиво-кафявите им тела и белите им задни части контрастираха с цвета на скалите. Във висините един гарван се виеше закачливо над златистожълт орел; орелът се обърна по гръб, за да покаже ноктите си на игривия си черен спътник.

Тя повдигна вежда и му хвърли изпитателен поглед.

 — Някои започват да казват така и за теб.

 — За мен ли? — Едва не се спъна в един пелинов храст.

 — Хората започват да се вслушват в думите ти. Когато говориш, не го правиш прибързано. Обмисляш много добре какво ще кажеш. Преди съветът да вземе решение, се допитва до теб. Не си ли забелязал?

 — Просто им казвам онова, което мисля. Не се опитвам да оспорвам нещо.

 — Точно там е работата. — Тя отправи поглед към новите земи. — Просто казваш мнението си и толкова. Водачът на клана не може да заповяда на някого да направи нещо. Той просто може да даде предложението си. Ако времето докаже мъдростта на думите му, все повече и повече хора ще се вслушват в тях… и най-накрая той започва да говори от името на целия клан. Ако обаче се опиташ да ги принудиш да направят нещо, те не биха ти обърнали внимание.

 — Какво стана с Огнения заек? — Младият мъж свали връхната си дреха, стоплен от палещото слънце.

Тя вдигна ръце и плесна с тях по бедрата си.

 — Той е прекалено напорист. Непрекъснато се опитва да е начело, а не да бъде водач. Има известна разлика.

 — Аз не се опитвам да бъда водач.

По лицето и се изписа дяволито изражение:

 — Така ли?

Той направи отрицателен жест.

 — Ако беше така, нямаше да имам време за собствените си проблеми, като теб.

 — Мисля, че трябва да вървим натам. — Посочи му към хребета, издигащ се от лявата им страна. — Долчинки като тази обикновено завършват в каньон със стръмни стени, обрасъл с много храсталаци. Старците и кучешките впрягове трудно ще могат да минат през такава местност.

 — Ти наистина ставаш за водачка.

Плесна го игриво.

 — Престани!

Той се обърна и започна да изкачва скалистия склон. Когато стигнаха на върха на хребета, Бягащ като вятъра забеляза, че под скалния масив той се спуска полегато надолу. От мястото, където бе застанал, видя, че тя е била права. Ниската част на каньона не само преминаваше в съвсем тесен процеп, а и по дъното му бяха избуяли гъсти храсталаци.

На едно място върху полегатия склон пред тях се издигаше скала, която щеше да затрудни лесното придвижване. Бягащ като вятъра скочи долу и огледа склона.

 — Ето оттам. Това е най-лесният път надолу.

Трепетликата извика на Черна луна и му посочи мястото. Бягащ като вятъра я хвана за ръка, помагайки и да слезе по стръмния скалист наклон. На едно място спряха за момент. Слънчевите лъчи озаряваха здравата руменина по нежните и страни. Кожата му настръхна от близостта на гъвкавото и тяло. Приятното ухание, което излъчваше, изпълваше ноздрите му. Той се взря в дълбините на умните и кафяви очи. За един съвсем кратък миг душите им се докоснаха; след това той пусна ръката и и се извърна.

Трябваха му доста усилия, за да се накара да мисли за Бяла пепел.