Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Точно там е работата. — Тя отправи поглед към новите земи. — Просто казваш мнението си и толкова. Водачът на клана не може да заповяда на някого да направи нещо. Той просто може да даде предложението си. Ако времето докаже мъдростта на думите му, все повече и повече хора ще се вслушват в тях… и най-накрая той започва да говори от името на целия клан. Ако обаче се опиташ да ги принудиш да направят нещо, те не биха ти обърнали внимание.
— Какво стана с Огнения заек? — Младият мъж свали връхната си дреха, стоплен от палещото слънце.
Тя вдигна ръце и плесна с тях по бедрата си.
— Той е прекалено напорист. Непрекъснато се опитва да е начело, а не да бъде водач. Има известна разлика.
— Аз не се опитвам да бъда водач.
По лицето и се изписа дяволито изражение:
— Така ли?
Той направи отрицателен жест.
— Ако беше така, нямаше да имам време за собствените си проблеми, като теб.
— Мисля, че трябва да вървим натам. — Посочи му към хребета, издигащ се от лявата им страна. — Долчинки като тази обикновено завършват в каньон със стръмни стени, обрасъл с много храсталаци. Старците и кучешките впрягове трудно ще могат да минат през такава местност.
— Ти наистина ставаш за водачка.
Плесна го игриво.
— Престани!
Той се обърна и започна да изкачва скалистия склон. Когато стигнаха на върха на хребета, Бягащ като вятъра забеляза, че под скалния масив той се спуска полегато надолу. От мястото, където бе застанал, видя, че тя е била права. Ниската част на каньона не само преминаваше в съвсем тесен процеп, а и по дъното му бяха избуяли гъсти храсталаци.
На едно място върху полегатия склон пред тях се издигаше скала, която щеше да затрудни лесното придвижване. Бягащ като вятъра скочи долу и огледа склона.
— Ето оттам. Това е най-лесният път надолу.
Трепетликата извика на Черна луна и му посочи мястото. Бягащ като вятъра я хвана за ръка, помагайки и да слезе по стръмния скалист наклон. На едно място спряха за момент. Слънчевите лъчи озаряваха здравата руменина по нежните и страни. Кожата му настръхна от близостта на гъвкавото и тяло. Приятното ухание, което излъчваше, изпълваше ноздрите му. Той се взря в дълбините на умните и кафяви очи. За един съвсем кратък миг душите им се докоснаха; след това той пусна ръката и и се извърна.
Трябваха му доста усилия, за да се накара да мисли за Бяла пепел.
Горчив храст остави зад гърба си топлата нощ и се шмугна в заслона на клана Облите скали. Постоя малко, озъртайки се наоколо, докато очите и свикнаха с мрака и тя разпозна фигурата, легнала върху постелята.
— Ларкспър? Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш с другите навън да си разказвате приказки до зори.
— Вече не съм толкова млада. — Ларкспър седна в постелята. — Защо си дошла?
Младата жена впери поглед навън към Сборището. Множество огньове указваха заслоните на различните кланове. Силуети на хора се движеха насам-натам в светлината на огньовете между различните заслони. Листата на тополите над главите им отразяваха игривите пламъци в кехлибарено-жълти тонове; небесният купол бе обсипан с безброй звезди.
— Вече захладнява. Дойдох да взема едно наметало. — Горчив храст потърка корема си, настанявайки се до Ларкспър. — Ако хапна още нещо, ще се строполя и няма да мръдна повече.
— Да, много храна има тук. — Старицата раздвижи завивките си. — Годината беше добра. — Кратко мълчание. — Добре ли се отнасят с теб хората?
Горчив храст схвана какво се криеше във въпроса.
— Черната ръка е в центъра на вниманието във всеки заслон, където се появим. Не е глупав. Мисля, че слуховете за магьосничеството са пресечени. Хората са странни, предпочитат да мислят, че всичко това е една голяма глупост. Така е по-безопсно за тях.
— То си беше голяма глупост! — изкряска Ларкспър и се изплю навън. — Кланът Трите устия бе поставен на място, а ти и Черната ръка вече имате едно добро начало. Какво повече би могла да искаш?
Горчив храст затвори очи. Прониза я остра болка при спомена за Топъл огън.
— Черната ръка е добър човек… харесва ми.
— Къде е той сега?
Тя посочи навън в мрака:
— В заслона на клана Пясъчен нанос. Ей там, точно в подножието на онзи хребет.
— Там до скалите?
— Точно там.
— Мамо? — обади се сънено Лупина.
— Тук съм миличко. — Горчив храст протегна ръка и потупа момиченцето по главата.
— Ще ставаме ли?
— Не. Спи си. Къде е брат ти?
— Не знам… — Детето отново се унесе в сън.
— Той е голямо момче. Вече е почти мъж. — напомни и Ларкспър. — Играе някъде навън, заглежда момичетата. Кой знае? Нали това е Сборището.