Портрети на небесни тела

Келнерът дойде да ги предупреди, че приема последна поръчка, и самоубиецът, като си плати сметката, се надигна:

— Хайде, аз ще си ходя.

— Къде?

— Как къде! Нали трябва да скачам!

— Луд ли си? — изуми се Данчо. — Да се катериш по баира из тая тъмница. Че ти ще счупиш я крак, я ръка. Такива работи като твоите се вършат на трезва глава човече.

— Знаеш ли, че имаш право — рече непознатият, — мен не ми се гине на тъмно, ама тъй и тъй няма къде да преспя тази нощ.

Данчо изтърча до рецепцията на къмпинга. Оказа се че има свободни бунгала. Самоубиецът взе ключа на своето и отиде да спи.

А Данчо цялата нощ се въртеше в леглото от радост, че е отървал един човешки живот. Та малко ли е това — ако всеки направи това… В света имаше четири милиарда души, ако всеки отървеше по един човешки живот, ставаха осем милиарда, при наличността на четири… този алогизъм го приспа, но само след час го събуди тропане на вратата.

— Какво има?

— Хайде — викна нетърпеливо непознатият, — време е да вървим.

Данчо бе ядосан от ранното събуждане.

— Къде ще вървим? Къде по никое време?

— Щом не искаш, щом ти е все едно… — непознатият изведнъж се сви, обърна се, огорченият му гръб се понесе към желязната стълбичка.

Данчо успя да го стигне чак на площадката.

Самоубиецът все още бе сърдит, все още се канеше да скочи, без да проговори, но отстъпи най-сетне. Седнаха пак на ръба на трамплина и Данчо продължи да изслушва биографията на нещастния човек.

… Ей тъй заживяха — като по сборника „Хиляда и една нощ“. Денем изкачваха отвесните, почти алпинистки стълби към бившата парашутна кула, прекарваха цял ден в преразказ на тежък живот и изслушване на този преразказ, надвечер се връщаха в къмпинга, хапваха, пийваха, сутринта пак нагоре, по стъпалата.

От спортуването ли, от чистия ли въздух, от редовния ли живот — позаякнаха, позаруменяха, славянките, гостенки на обекта, взеха да ги позаглеждат, та вечер ту единият, ту другият рано-рано се надигаха от масата:

— Помоли ме тук една чужденка да убия някакъв комар… Комар й влязъл в бунгалото, пък няма кой да го убие, та…

Сутринта чужденците си тръгваха — тук те прекарваха по една нощ само на път към морето и двамата приятели потегляха по стръмнините към парашутната кула.

Спираха тук-таме да си отдъхнат за малко и самоубиецът се оплакваше:

— Ей, май днес ще свърши историята и ще трябва да… е, това там, надолу с главата…

Но историята не свършваше. Щом седнеше веднъж на ръба на трамплина, ставаше много словоохотлив този самоубиец и ставаше с всеки изминат ден все по-подробен. Стигна дотам, че въведе абсолютна документалност — един час от живота си преразказваше точно за един час. А сюжетът не искаше чак такива подробности. Но той умееше да ги намери.

С две думи — като станал на шестнадесет години, го натирили от пансиона. Намерил си работа в строителството на един обект. Там се водил като глухоням — мъкнел камъни и торби с цимент, забивал колци, огъвал арматура — все такива задачки. През цялото време слушал какво си говорят хората за него, но те и не си говорели много-много, защото какво биха могли да кажат за човек, който дума не е обелил… Общо взето, смятали го за откачен. А не били прави. Постепенно пелтеченето в мисълта му взела да преминава, денем премествал строителни материали от едно място на друго място, а нощем разгръщал книгите. Какви ли не книги — в тия години минал Хегеля, тогава попрехвърлил и Пшибишевски. За собствено удоволствие научил наизуст всички въпроси от конспектите за приемните изпити по икономика, геология и история на изкуствата. И тъй, потъвайки в безмълвния свят на науката и издигайки се все повече над хората, с които би могъл да размени дума, той самият повярвал, че окончателно е онемял. И не отронвал звук пред никого. Нито пред себе си…